Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Забавно…

Вратата сама се затвори зад мен.

Щом се върнах у дома, открих един великолепен текст. В таванските помещения на бретонския замък, където се бил затворил без контакт с човешкия род и сам-самичък със своите съмнения и сила, Гаспар успял да развие тази нечувана метафизика, която случайността и грижите на непознати хора бяха запазили до мен: метафизиката на Бога.

Господ се надвеси през прозореца и се запита защо Той бе сътворил всичко това. На кого са нужни тези палта, тези шапки, които непрестанно щъкат насам-натам? За какво ми е мъжът, който се смее, и жената с тежкото бреме? Какво ме интересува паважът, локвата и боклукът, и калта? А защо старецът, защо детето? Наистина, защо създадох всичко това?

Какъв ли бях преди? Преди да сътворя Земята и хората? Когато наистина бях съвършено сам?

Не си спомням, спомените ми започват със света.

За беда, не си бях достатъчен.

Не можех да сторя друго, освен да създам света.

Ако Господ е на висотата на Господ, Той не се задоволява да бъде Себе Си, Той прави нещо повече от Себе Си: Той твори. И понеже е всемогъщ, Той може да го стори, а понеже е добър, Той го прави. Мощ и дълг подтикват Абсолютния към работа и Той щедро се раздава.

Пожелах го, трябва да си спомня.

Странно е, че ми бяха нужни толкова години, за да осъзная, че съм Господ! А отдавна държах в ръка всички елементи…

Бях стигнал дотам да мисля, че съм единствен в света и извор на всичко, и то чрез просто разсъждение. А един ден формулирах, че същество с такава сила може да има за единствено свое име Бог. Позакъсняло кръщение.

Чудят се защо съществуват…

Щастливи люде! Мога да им кажа! Тук са само заради моето добро разположение на духа. Аз съм техният Бог!

Но на мен и на същия въпрос няма кой да отговори…

Само Бог не знае откъде идва.

Бог е сирак по рождение.

Нямам друг извор, освен себе си.

Да бъдеш сам свой извор или да не знаеш нищо за произхода си, не е ли то всъщност едно и също? Прозрачното е невидимо. Като мрака.

Да вярвам, да. Но да вярвам в какво?

Не съм решавал да бъда. Защото би трябвало вече да съм, за да реша да бъда; което отдалечава проблема и не го решава.

В концепцията ми — Абсолютния — влизаше да бъда, но не съм го пожелавал.

Аз съм своя собствен произход, но неволен или по-скоро, предволеви.

В крайна сметка Господ не е пожелал нито себе си, нито света. Но това трябваше да му се случи… по принуда. Дали една принудена воля си остава свободна воля?

О, безумци, о, мравки, за нищо не съжалявайте! Толкова по-лесно е да си само човек. Положението на Господа ми се струва най-лошия от всички затвори…

Сътворих ги. Защо те ми причиняват страдание?

Те са несъвършени, ограничени, завършени…

Господ по принуда е в лоша компания.

Защо моите създания понякога ми се опълчват и защо правят съвсем различни неща от това, което аз бих искал?

Хрумнаха ми две решения:

1. Или в необятната си доброта — и това много би ми отивало, наистина съм ги създал по свой образ и подобие, дарявайки ги с известни граници на действие, самостоятелност и независимост, които бихме могли да наречем свобода .

2. Или пък са само привидно свободни. Може би наистина ги манипулирам, но според определен план или намерение, които все още ми убягват и които някой ден ще трябва да схвана. Правя повече, отколкото осъзнавам, че правя, и тази мисъл често ме поразява.

Така… И в двата случая всичко намира своето обяснение и дребните им наглости не представляват опасност за моята концепция.

Светът… Ох, уморих се да си сервирам тази супа. Вече не мога да я смилам, истинска отрова, инфекция. Ах, свежият въздух на абсолютното, живот, в който да съм аз и само аз…

Вечността, разбира се…

Но вечността докога?

Оставих листите. Гласът, който се издигаше от тези редове изглеждаше близък, познат глас; той разказваше една история, която, макар да бе странна, се връщаше при мен като отглас от спомен. Усещах се сякаш по-скоро разпознавам, отколкото откривам нещо. Откъде ли идваше това чувство?

Огледах се наоколо. Апартаментът ми тънеше в сън: неясен лунен лъч се бе застоял в десния ъгъл на библиотеката, обливайки три книги със студена светлина, а останалото бе размито в мрака. Чувствах се свободен.