Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Препрочетох мислите на Гаспар. Убеден бях, че съм в сърцето на онова, което думите казваха или дори в самото тяхно сърце. Бих могъл да продължа… виждах Гаспар в надменното му усамотение, зает да пише тази метафизика. Отгатвах колебанията му, пропуските, мастилото, което изсъхва по-бързо от мисълта… бях тъй пропит от сцената, че започнах да се съмнявам дали има разлика между спомен и представа…

Гаспар бе разбрал, че е Господ. Как някои очевидни неща ви се натрапват със закъснение! Беше създал света, изливайки своята сила, и в щедрата си радост бе дарил човека със свобода. Но оттогава той страдаше от този простор, с който хората злоупотребяваха и с който си служеха само за да го карат да страда. Сигурно това бе състоянието на Господ: непрестанно съжаление за своята доброта…

Щях да разбера. Мисълта глождеше и мен. Искаше ми се да науча продължението. Самият аз, то беше ясно, бях пазител на тайната.

Стига съм губил време! Прерових едно кошче, за да открия няколко листа с бял гръб, опразних бюрото с кръгообразен мах на ръката и седнах.

Хвърлих се да пиша.

Бях разбрал.

Старецът беше прав.

Излишно бе да се търси в зримото.

Оставих в мен да заговори силата, която се наричаше Гаспар и под перото си открих какъв трябва да е бил неговият край…

Усамотен в своя таван, далеч от света и близо до небето, Гаспар възвърнал силите си. Забравил циганката. Това му отнело няколко месеца. Отначало, понеже не искал никога да мисли за нея, не преставал да я вижда в ума си; след това човечеството се ограничило до шум от стъпки, три почуквания по вратата, коша с прането или подноса с храната, които чакат на площадката, на върха на стръмните стъпала.

Тази вечер трите удара тъкмо отекнали, и този ден Гаспар отворил. Горкото момиче едва не умряло от страх; било забравило, че зад вратата може да има човек. Поздравила несръчно, събрала набързо чиниите от предната вечер и се отдалечила тичешком с риск да си счупи врата по стъпалата. Гаспар със задоволство заключил, че по време на неговото усамотение хората са си възвърнали почитта към него. Тази сутрин, докато се бръснел, си тананикал италианска опера.

Щом ударило пладне, той нахлул в салона, където цялото семейство — племеннички, чичовци, племенници, пралели и братовчеди, се канели да седнат на масата.

— Изпитанието свърши. Възрадвайте се. Вече не съм гневен. Господ го нямаше, Господ търсеше. Но Господ се завръща.

И той огледал семейството. Всички били застинали зяпнали и ококорени. Чувало се как бръмчат мухите на стъписването.

— Не треперете, тленни, Бог целият е мир, Бог целият е Любов. Пожелайте онова, което ви е на сърце.

Тогава леля Аделаида, която винаги си била глупава, но от възрастта на всичкото отгоре била изкуфяла, се вкопчила в ръката на Гаспар.

— Гаспарчо, щом можеш всичко, върни ми младостта.

Гаспар я изгледал студено.

— Но ти винаги си била стара и сбръчкана, лельо Аделаида. Винаги съм те виждал такава: създал съм те такава! Ако искам да видя нещо красиво, се обръщам към Софи. За тази цел съм създал братовчедката Софи.

Той смръщил вежди, а гласът му станал свадлив:

— Молбата ти не може да бъде приета, лельо Аделаида, като недостойна за твоя Творец. Наистина говориш каквото ти падне.

Софи се изчервила, а Аделаида се разплакала.

Вбесеният Гаспар си излязъл от стаята. На прага ги насолил за последно:

— Измислете си приемливи молби, които да ми представите. Става дума най-вече за вашето спасение и за вашата вечност. Колкото до другите неща, Господ няма нищо общо с вашите детинщини. Творецът ви поздравява.

Следобеда той представил списък с онова, което му било нужно за неговата работа, а също така помолил да му дадат слуга на негово пълно разположение. Семейството помислило, че братовчедът е прескочил прага между екстравагантността и чистата лудост, но все пак отстъпило пред неговите искания, защото след няколко седмици щяло да се наложи отново да го карат да подпише документите, които го лишавали от неговите пари. Тъй че му доставили печатарска дъска, преса, букви, мастило и пакети хартия и прикрепили към него Бургиньон, един ратай от конюшните.

Бил Божи ден, неделя. Гаспар се нагиздил разточително, с риза с дантели, ливрея и копринен панталон до коляно, пръстени, накити и копчета от скъпоценни камъни, обул обувки с висок ток и катарами, сложил шапка с две пера и си напудрил лицето. Щом се уверил в огледалото, че наистина грее като слънце, рекъл простичко на Бургиньон: