Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Внимателно оглеждам между листите. Наистина, би била нужна дяволска сръчност, за да се направи такъв срез след подвързването на книгата. Не се сдържах и възкликнах:

— Значи тази книга е чиста мистификация!

Старецът се раздвижва и хълца. Разбирам, че се смее. Мразя го.

— Мистификация ли? Колко сте смешен! Не, наистина, млади момко, много сте ми симпатичен.

Не мога да кажа същото за него.

— Обяснете ми. Не обичам загадките.

— Не е вярно! Точно това ви харесва у Гаспар!

Веднага отново става сериозен.

— Смятате ли, млади момко, че портретът на Гаспар Лангенхарт има каквото и да било значение? Трябва ли човек да познава чертите на някой, който казва „аз“? Има ли съзнанието нос, зъби, белези или мустаци?

Продължавам да не разбирам. Той въздъхва.

— Как онзи, който сам по себе си е светът, онзи, който е всичко, може, без да изпадне в противоречие, да остави снимка за света? Гаспар Лангенхарт няма лице, това са искали да ни накарат да разберем.

Той спира и се замисля. Мисля, че в това, което казва, има смисъл. Хващам как устните му произнасят:

— Гаспар Лангенхарт няма лице, това е аз, това е мен.

— Но кой, според вас, е авторът от 1786 година, който е направил тази любопитна бележка? Кой ли си е направил този труд? Гаспар е бил забравен…

— Ах, ах, точно там е въпросът и е много лош въпрос.

Той потъна в креслото си и заговори полугласно:

— Роден съм в Загреб през миналия век или поне така са ми казали — кой помни деня на раждането си? Там получих висше образование в университета при големия Мздел Зорлав, ученик на Хегел, но едно пътешествие и един престой, които на двайсет и една трябваше да направя в санаториума в Биариц, сложиха край на всичко. Бях много болен и много обезсърчен, а гледката на другите туберкулозни никак не ми помагаше. Но сред болните срещнах един много, много стар господин, който говореше странни неща и се привърза към мен. Беше Шамполион.

— Познавали сте Шамполион!

— Да, вероятно; всъщност нямам никакви спомени от него и чак по-късно, доста след смъртта му, осъзнах важността на тази среща. Разбирате за какво говоря…

— Разбира се.

Всъщност, нищо не разбирах.

Той взе една папка от червен картон от бюрото си и предпазливо извади няколко крехки листа, изписани с виолетово мастило и хванати с панделка.

— Ето, давам ви ги. Ваши са.

— Какво е това?

— Мислите на Гаспар за религията.

Едва смея да вярвам на движенията си, когато докосвам листите.

— Оригинали ли са?

Старецът изпуска въздишка, която прилича на досада.

— Не, копие е.

— Копие, което ви е дал Шамполион ли?

Старецът отново потъва в сянката на папката. Малките му очички ме гледат с умора и раздразнение.

Смесицата от доверие и враждебност ме вцепенява. Би трябвало да му благодаря, но от гърлото ми не излиза нито дума.

— Не ми благодарете — казва той, видял притеснението ми. — Правя нещо напълно нормално. Един ден и вие ще го направите.

Той определено обича да пророкува. Вероятно старческа мания. Стисвам червената папка до гърдите си и усещам, че съм натежал с истинско съкровище.

— Може ли да дойда да ви видя, след като я прочета?

— Разбира се, разбира се…

— Утре?

— Щом желаете.

— Мога ли да ви звънна по телефона?

— Нямам телефон.

— Аз също, забележете.

— Естествено. Изпратете ми писмо, за да ми съобщите за посещението си. Ще се опитам да бъда тук.

Ставам и му подавам ръка през бюрото. Той успява да извади от твърде дългите си ръкавели малките си старчески пръсти и оставам с впечатлението, че смачквам нещо сухо и трошливо.

В мига, когато прекрачвам прага, ме обзема страх. Връщам се при него.

— Ще намерим ли някой ден и нещо друго?

Той въздъхва уморено. Струва ми се, че в неговите очи не минавам за особено умен.

Впива поглед в моя и усещам как не мога да извърна глава, сякаш е хваната в менгеме. Той произнася бавно и почти зло и е страшен в сянката:

— Няма да откриете Гаспар там, където го търсите. Не се заблуждавайте, недейте да търчите по тавани, архиви и библиотеки. Не се пилейте. Върнете се вкъщи. Затворете се. Мислете. Не търсете в зримото онова, което е незримо.

Изглежда изтощен от своята реч. Притваря клепачи. Освобождава ме.

Отново не съм разбрал.

Леко кимва с глава.

— Сбогом.

Изчезвам.

Отново тръгвам по тъмния коридор. На площадката най-сетне разбирам какво ми напомня това място от известно време: този апартамент е със същото разположение като моя — върволица от стаи, а най в дъното — кабинет — нещо като негов празен двойник.