Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

В дъното на коридора — слаба светлинка. Кабинетът. Бях предвидил, че ще е тук.

Приближавам. Малко по малко от мрака изплува жълт глобус. Стигам до прага на вратата, оказва се — отблясъкът на една лампа върху плешива глава.

— Влезте, чаках ви.

Старецът изкриви сбръчканото си лице — невероятна мрежа от бръчки и черти — усмихваше се.

— Седнете.

Когато говори, целият се тресе. Представям си, че дробовете му са тънки като цигарена хартия.

Гледа ме иззад сякаш восъчните си клепачи, тежки и нагънати, през толкова тесен процеп, че не съм сигурен дали не дреме.

— Чаках ви петдесет години. И накрая видях бележката ви в едно философско списание. Петдесет години. О, съвсем примирено, защото знаех, че ще бъде нужно време, но пък с какво нетърпение. Познах отчаяние и обезсърчение. Но ето ви най-сетне. Ще мога да науча повече.

Той е явно сенилен. За миг съжалявам, че съм дошъл и разсеяно оглеждам стаята, в която се намираме. Крушката осветява с пиклива светлина бюрото, покрито със стари папки и дребна хартия, изписана с виолетово мастило; стените, които светлината леко близва, са дървени ламперии, покрити с книги от пода до тавана. Намираме се в малка библиотека и аз механично се усещам по-спокоен и по-ведро се намествам в креслото.

— Но всъщност именно вие, скъпи господине, несъмнено можете да ми разкажете много.

Давам си сметка, че това са първите думи, които произнасям. Гласът ми — силен и ясен, раздвижва въздуха и привикналите към тишина стени. Това ме опиянява.

— Дължа ви вече откриването на ръкописа на Шамполион и увереността, че това не е съвсем сън. Признавам си, поради това, че единствен се занимавам с Лангенхарт, вече започвах да се съмнявам във всичко. Но като казвам това, почтеният Шамполион, до когото ме отведе вашата бележка, не ми изглежда да е свършил истински сериозна работа, той е просто романист. Мечтал си е по отношение на Лангенхарт, но нищо не е изследвал.

— Беше глупак — отсича Старецът.

Гласът му, както и оценката му внезапно стават толкова резки, че ме плашат.

Изведнъж откривам необходимостта да защитя Шамполион.

— Разказът му поне притежава качеството да се опитва да противопостави възражение на егоистичната доктрина и показва, че в любовта, истинската, човек надскача себе си и се привързва към другия, което противоречи на теорията на абсолютната самота. Непосредственото присъствие на другия с неговото лице, с неговия поглед, с неговото поведение, дава истинско усещане за „отвън“.

— Дрън-дрън. Усещането за другост е само илюзия, много добре знаете това. Колкото до любовта… саможертвата… пфу… твърдите ли, че сте обичал дори един-единствен ден?

Вглеждам се по-внимателно в Стареца. Той е целият облечен в черно, в твърде широк костюм, завършен с бели платнени колосани ръкавели. Дребни китки, най-старите в целия свят, се показват от тях, сякаш през годините Старецът бавно се е смалявал в младежките си дрехи.

Той ме гледа.

— Ами вие, самият вие, какво открихте? Как стигнахте до Гаспар?

Шокиран съм, че казва „Гаспар“, и ревнувам, сякаш ми го отнема; но не мога да устоя на потребността да му разкажа всичко. Разказвам му за първата искра, за „Патриотичния речник“ на Фюстел дьо Улиер, а той хитричко се подсмихва. Когато му разказвам как открих сборника с портрети, моето съкровище от кейовете на Сена, той пребледнява.

— Книгата от 1786-а ли е?

— Откъде знаете?

— Логично е!

Оставам стъписан. Той ме гледа злорадо. Очевидно ми се сърди, че съм открил тази книга, но сега, за негова радост, знае повече от мен. Знам, че няма да получа отговор на въпроса си. Но как, по дяволите, отгатна датата на издаването й?

— А може би притежавате откъснатата страница? — питам аз.

Той свива рамене и ми иска книгата. Подавам му я неохотно. Той тъжно гледа бележката за портрета на Гаспар и нищожната ивица хартия, която вандалът е оставил. Виждам как за миг се замечтава, а след това грабва една лупа и започва трескаво да оглежда скъсаното място. Вдига глава и се изсмива.

— Този портрет никога не е бил откъсван.

— Разбира се, че е, щом липсва.

— Казвам ви, че тази книга е била отпечатана така и че този портрет никога не е съществувал, а само са го обявили.

Връща ми книгата.

— Погледнете ивицата хартия: листът — ако е имало лист — е отрязан прекалено чисто и прекалено близо до шева; би било технически невъзможно да се направи, след като книгата е вече подвързана, без да се разкъса или без да се счупи коженият гръб. Този том винаги си е бил такъв. Всички останали страници са само прикритие, за липсващия портрет.