Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Щом Гаспар го усетил, го шамаросал и му обещал конюшнята. Отрезвеният Бургиньон веднага паднал в нозете му. Гаспар бил изпълнен с добрина и се съгласил да прости.

Върнали се в замъка, и двамата предоволни.

След този първи успех Гаспар едва изтраял до следващата неделя, като всеки ден се упреквал, че е създал седмицата от седем дни.

За да залъже очакването, се захванал да чете Евангелията. И когато Бургиньон видял господаря си надвесен над Библията и го питал какво прави, Гаспар механично отговорил:

— Преглеждам си записките.

Накрая, щом настъпила неделя, Божият ден, той отишъл в друга черква. Толкова бързал, че на Бургиньон му се наложило да подтичва, за да не изостане. Гаспар блъснал крилата на двойната врата и в утринното слънце и мекия прах, който се вдигнал от удара, величествено закрачил по пътеката.

Но свещеникът, висок, бял старец, го спрял рязко:

— Кой си ти, невернико?

— Аз съм сам Бог, би трябвало да ме разпознаеш.

Свещеникът изкривил презрително уста и извикал, сякаш се изплюл:

— Докажи го!

Гаспар бил стъписан. Очаквал някаква съпротива, но не и такава омраза.

Свещеникът, който знаел за псевдовидението от миналата неделя, мразел колегата си, че се оставил да го измамят, и сега приел уж умолителен вид. Събрал ръце и сгънал колене сякаш да коленичи.

— Прости ми безсрамието. Но ти си тъй добър Бог, Господар и Повелител, и вече си познал съмнението и у най-добрите си чада. Нима не направи Тома, който отказвал да повярва, апостол и светец? Моля те, ако ти си вездесъщият, направи някакво чудо, та да отвориш очите на една окаяна твар. Чудо, Господи, чудо.

И тълпата закрещяла:

— Чудо! Чудо! Той ще прави чудо!

Гаспар се оглеждал объркано наоколо какво ли чудо може да извърши, когато един мъж приближил и се хвърлил в нозете му.

— Господи, господи, сляп съм, от четирийсет години съм потопен в мрак. Праведен съм, честен съм, не заслужавах тъма. Господи, умолявам те, спаси ме от тъмата!

Гаспар машинално положил ръце на челото и на раменете на мъжа, направил кръстен знак пред очите му и неволно помислил: „Прогледни“.

Мъжът изкрещял — от болка ли? От освобождаване ли? — а след това скочил на крака. Ококорил се, започнал да върти очи, а накрая извикал към тълпата с вдигнати нагоре ръце:

— Виждам! Виждам! Зрението ми се върна!

И захванал дивашки танц около олтара, като минал на прескочикобила над тежката дъбова поставка за требника, и обкрачил непристойно пейката за коленичене.

Гаспар никак не се изненадал от нищожното усилие, което това му било коствало, обърнал се към свещеника и сухо му подхвърлил:

— Стига ли ти това, маловерни човече? Разпозна ли най-сетне своя Господ?

Свещеникът го гледал иронично с наведена на една страна глава, сякаш вкусвал онова, което щял да отговори, като котка пред притисната в ъгъла мишка:

— Не знам дали разпознавам моя Господ, но разпознавам в този, с когото извърши чудо, градския шивач, на когото нито днес, нито вчера не са липсвали най-силните очи, за да шие изтънчени дрехи.

Гаспар погледнал неразбиращо тълпата. Всички се смеели на сполучливата шега, която шивачът му бил изиграл, и поздравявали героя на деня.

Гаспар вдигнал ръце и поискал тишина. След няколко освирквания и изблици на смях, най-сетне му я осигурили, защото се надявали на още някоя щуротия.

— Да ми дадат нож и ще ви покажа кой е вашият Господ.

Подали му нож.

Той го вдигнал с две ръце пред себе си и застинал за миг така.

— Ако бях човек, щях да се боя. Щях да държа на живота.

Наоколо се възцарила дълбока тишина.

— Аз съм Господ и се убивам.

С отривист жест и без да трепне, той забил ножа в корема си.

Усетил ужасяваща болка и парене. Извадил ножа и го хвърлил надалеч, но за миг зърнал кръвта, която бликала зад копчетата и се стичала по бедрата му и в чизмите. Усещал как кръвта изтича от него, как подът приближава, как главата му се върти и… паднал пред олтара.

Тълпата ликувала!

Някои крещели, че това е измама, други викали „Още!“, мъжете го ругаели, децата тропали с крака, а жените искали да видят. Бургиньон едвам успял да отнесе обезкръвеното тяло на своя господар.

Раните на душата зарастват по-бавно от тези на тялото.

След две седмици в леглото Гаспар можел да става, да се навежда, да върви, да слиза и да се качва по стълбите, но гневът кипял в него, черен, гъст, безнадежден. Свършено било. Той ненавиждал хората, тези глупави, инатливи, непочтителни, непочтени, лекомислени, маловажни, хилещи се създания, яростно съжалявал, че е населил сетивното с подобни комари, които правели живота му на Господ толкова болезнен.