Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Вие сте в мрак

и ще си останете в мрака.

Утре няма да съмне.

Тъмата ще бъде ваша орис.

Покайте се и почитайте вашия Господ.

Това е последното ми

предупреждение преди Апокалипсиса.

Той се качил отново и запалил в камината адски огън.

Когато пламъците били най-високи, огънят пращял, а горещината била най-силна, той пъхнал машата в жаравата и я нажежил. А след това, без да се колебае и без дори да трепне, доближил зачервените железа до лицето си.

Писък отекнал в нощта.

Всички се втурнали към тавана.

Там пред жаравата и сред задушлива горещина открили безжизненото тяло на Гаспар с изгорени очи.

Носела се миризма на горена плът.

Гаспар бил сляп.

Когато най-сетне дошъл в съзнание, той се изненадал; мракът не бил черен, а червен, и бил с цвета на пламъците.

До него достигнали гласове. Сред плача, който го обграждал, той различил Бургиньон и няколко жени от семейството. Подразнил се, че не успява да разпознае всички.

— Бургиньон, добри ми Бургиньон, боли ме… ако знаеше…

— Ох, господарю — отвърнал Бургиньон, преди да се задуши в ридания.

— Хората си го изпросиха, Бургиньон, никога не бих стигнал дотук сам, защото Бог е добър. За да позволя на тях да се спасят, им причинявам това. За тях е, за тях, защото, вярвай ми, аз също страдам. Унищожих зримото. Но ме боли, Бургиньон, толкова ме боли.

И той стиснал конвулсивно ръката му. А тя била мокра от сълзи.

— Но и ти страдаш, клети ми Бургиньон, а и ти не го заслужаваш. Прости ми, не можех да направя друго.

Опитал да се намести по-удобно във възглавниците. Но болката била навсякъде.

— Отсега нататък ще надушвате розите, но няма да ги виждате, слънцето ще топли кокалите ви, но няма да ви свети, а поетите вече няма да вземат за довереници луната или звездите. Мъжете и жените ще имат, за да се обичат, само своята кожа и обонянието си… Не оплаквам зримото, а лудостта на хората, която ме принуди да ни накажа така. А сега, добри ми Бургиньон, остави ме, и вие, оставете ме. Сега трябва да понеса тази болка, изтръгването на зримото. Оставете ме.

Гаспар извикал лекаря. За да излекува изгорените си очи, той получил нови дози опиум, и ден след ден болката намалявала.

Всички домашни, отчаяни от лудостта му и развълнувани от състоянието му на недъгав, този път му засвидетелствали по-силна загриженост от преди. Гаспар бил прав — мракът поправил характера им. А вероятно също и страхът…

Бургиньон останал на непрекъснат пост до леглото на господаря си и спял на пода до леглото, което притеснявало Гаспар, тъй като ратаят хъркал, но въпреки това откривал полза и приятно чувство в това да задържи този предан вярващ до себе си…

Най-сетне успял да стане. Първите няколко пъти губел равновесие, но Бургиньон му помагал и го подкрепял. След това настоял да се придвижва сам в тъмата.

Но адът отново започнал, дори по-зле, удвоил своята сила. Сега слепия Гаспар тормозели не само хората, но и вещите — стените, вратите, ръбовете на мебелите, ниските греди, Гаспар се блъскал във всичко, цялото му тяло било в рани и цицини. Ето че сега светът се показвал настръхнал, заострен и бодлив. Един непрестанен гнет. Дали след зримото ще се наложи да унищожи и осезаемото?

Ставало тежко да се живее.

Слепотата била принудила Гаспар да развие своя слух.

Не бил ли дочул първо брътвежа на слугините в двора?

Едната казвала на другата:

— Нали не страдаш много, че не виждаш нищо?

— Съвсем не, мракът, който предшества Последния съд, е по-скоро благоприятен за моите любови.

И се закикотили.

— И страдам още по-малко, защото сама нямаше дори да разбера. Пак добре, че първия ден беше още толкова светло, та да ни прочетат афиша на горкия господар!

И отново се разсмели.

Тази история силно засегнала Гаспар. Той отказал да разсъждава по нея и да мисли по-далеч, но му станало много чоглаво.

Дните следвали други дни. Все по-болезнени. Във всеки миг Гаспар откривал, че жестът му вероятно е бил излишен. Той се наранявал във всичко и всичко го наранявало. Къде ли да избяга? Когато спял, бил затворник на кошмарите си, а щом се събудел — затворник на света…

А Бургиньон, без да знае това, ускорил хода на съдбата.

Един ден, когато Гаспар слизал опипом, за да потърси малко топлинка на някоя пейка в парка, чул от стълбите гласове, долитащи от кухнята.

Жената казвала:

— Хей, остави ме, не ме притискай така. Пил си твърде много вино и може да ни изненадат. Остави ме, ти казвам.