Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

1786 година: Бележка за портрет на Гаспар Лангенхарт, който вече не съществува или никога не е съществувал, в „Галерия на великите мъже“, сборник от гравюри по картини, фалшив сборник, отпечатан от непознат фалшификатор.

1836 година: Разказ за дейността на Сектата на Егоистите в „Спомени на един почтен човек“ от Жан-Батист Нере, публикувани от Анри Рение-Лалу. Кой е Жан-Батист Нере? Кой е Анри Рение-Лалу? Какво друго са направили? Дали някой ги споменава някъде? Дали не са един и същи човек?

1886 година: разказ за любовта на Гаспар Лангенхарт в ръкописа на Амеде Шамполион. Но кой е Шамполион?

1936 година: Мислите на Гаспар за религията, открити от един бележит непознат, самият аз. Но кой съм аз?

1986 година: Смъртта на Гаспар Лангенхарт, разказана от вас. Този път е фалшив манифест. Но кой е фалшификаторът?

И тъй, точно на всеки петдесет години някой непознат, едно име, което нищо не потвърждава, донася неизвестни сведения за философ, за когото се твърди, че е умрял по времето на Луи XV. При всяко поколение някой човек отново разорава полето на мисълта на Гаспар Лангенхарт.

Дали зад тези писания не стои един и същи човек? Кой ни доказва, че Гаспар Лангенхарт наистина е мъртъв?

Къде е погребан? Можем ли да видим земята, която го покрива и червеите, които са го изяли? Не взема ли той самият думата на всеки петдесет години? Не се ли появява той самият по два пъти във всеки век? Човекът, който няма лице, човекът, който е само дух, който е изцяло дух, който е Духът, може ли той да погине като хората и като вещите? Повярвайте ми, повярвайте ми, разсъдете, Гаспар Лангенхарт е все още жив. И няма да умре.

Колко ли часа бяха минали?

И къде бяха минали?

Освестих се чак в дълбока нощ — ослепителната светлина на едно туристическо корабче ме откри облакътен на моста на Парижката Света Богородица, загледан в зеленикавата вода.

Погледнах ръцете си, пипнах лицето си. Дали сега аз бях Гаспар Лангенхарт?

Професор Арман Брусе

Клиника Сент-Анян

Улица Мулине №12

75013 Париж

До Мис Хариет Съмървил

Минесота

2.01.1993

Уважаема госпожице,

Имам тъжната чест да ви уведомя за кончината на вашия далечен братовчед Жерар Лагере, който току-що угасна в трийсет и третата си година. Мускулната дистрофия, която го унищожаваше години наред, в крайна сметка победи здравето му.

Нотариусът, господин Бариер, ще ви каже подробности за състоянието, което неговите родители му бяха оставили, състояние, което е непокътнато, тъй като Жерар прекара почти целия си живот на възрастен човек в нашата клиника.

Не бих могъл с лекота да кажа няколкото добри думи, които обикновено се полагат на младите покойници: братовчед ви не правеше нищо, за да накара хората да го заобичат, дори не говореше с другите болни или с болничния персонал. С годините дори стана все по-потаен и затворен, сякаш никой нямаше значение или дори не съществуваше реално.

В стаята му открихме тази голяма тетрадка с червена кожена подвързия и виолетови ръбове на листите. Според медицинските сестри последните години от живота си той прекарал в това да я изписва с дребничкия си почерк, преди слепотата, после и пълната парализа на ръцете да го направят неспособен за всякаква работа.

Последните му месеци бяха доста трудни. Той говореше за някакъв „старец“, казваше, че той е този „старец“… вероятно е усещал, че приближава края на живота си.

Признавам, че бе трудно да се изпита дълбока симпатия към братовчед ви, но винаги съм усещал силна жалост към него. Много рано останал сирак и с ужасна малформация на лицето, която го изолираше от обичта на другите хора, той още от юношеските години започнал да усеща наченките на дистрофията, която щеше да го отнесе. Така и не успях да се сдържа да виждам в този самотен човек, затворен в стаята си в едничката компания на своите мисли и принуден да мечтае за живот, който не може да води, някаква метафора на човешкия ни живот…

Несъмнено ще научите повече за него след като прелистите този разказ, който набързо прегледах, без да разбера много добре за какво става дума. Братовчед ви намеква там за изследвания, които бил предприел в Националната библиотека, в чужбина, а след това в Нормандия. Кога ли е могъл да иде там, като се има предвид здравословното му състояние? В няколкото дни, през които излезе в почивка от клиниката ни ли? Струва ми се малко вероятно.

Затова сметнах, че е пълна измислица, но при една случайна среща с господин Ривар, преподавател в Колеж дьо Франс, за голяма моя изненада разбрах, че този Гаспар Лангенхарт, философът-егоист, за когото говори вашият братовчед, в действителност бил съществувал. Кое е вярно и кое лъжа в този разказ? Скромният човек на науката, какъвто съм аз, е неспособен да ви каже. Но самият професор Ривар ми изглеждаше силно запален от съществуването на текста, написан от вашия братовчед, и настоятелно ме попита дали при случай не бихте могли да му го заемете.