Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Треска. Разтреперване.

Не, разбира се. Ще бъда аз, съзнание само по себе си. И ще си говоря!

Ще си говоря?

Но дори да си говоря вече ще е невъзможно.

Думите със звуците ще потънат в стопилия се свят. Ще настъпи тишина.

Гаспар се хванал за сърцето, което туптяло твърде силно, сякаш ръката му можела да го забави. Тишина… Бил свикнал с думите, със своя език, с този убягващ и прецизен френски, като крачка на врабче, тичащо по улук.

Но не, не трябва да съжалява за нищо. Дори самият език е извращение. Безумието на хората така ми е объркало главата, че започнах и аз да си говоря като на друг човек. Да си говоря! Като на друг човек! Все едно ми е притрябвало посредничеството на думите, за да разбера себе си…

Гаспар въздъхнал и се изпънал, опитвайки се да се отпусне. Без думи, без истории… Дълго, снежно безмълвие…

Ами ако вечността е отегчителна?

Хайде, хайде! Скуката е само във времето. Извън времето ще бъда цялостен и изцяло в насладата да бъда. Без тяло, без друг, без думи. Вечен. Чист дух. С прозирна сама по себе си чистота.

Гаспар отпил първа глътка.

Ще бъда всичко като нищо, но ще бъда всичко. Пространството е затвор за мен, времето е мъка, не желая повече и се освобождавам. Свободен съм. Аз съм необходимостта.

Тръпка пробягала по него. Ами ако още има спомени? Ако да убие света не означавало да спре да го сънува или по-скоро да има кошмари? Затворник на собствената си памет за вечността…

За да се успокои, Гаспар изпил остатъка от шишенцето.

Хайде, хайде, не е възможно. Ще убия осезаемото, значи ще убия всички образи, всички гласове, всички аромати, всички лица. Няма да ми остане ни едно. Да сънуваш, означава все още да си в сетивното. Вечността ще бъде без сънища.

Облизал последните капки от гърлото на шишенцето и напълно се отпуснал.

Намирал възглавницата за доста твърда, опитал се да намери по-удобна позиция и успял да не мисли за нищо повече.

Няколко минути по-късно Господ заспал последния си сън, отнасяйки света в небитието, откъдето Той трябвало никога вече да не излезе.

Сигурно бе на зазоряване. Слаба светлина стигна до бюрото ми. Прокънтяха пет самотни, злокобни удара. Светът все още бе един блок безмълвие.

Направих си кафе. Унинието, което идва след творението, натежа на плещите ми; бях твърде уморен, та да пиша отново, но прекалено приповдигнат, за да не правя нищо. И тъй, захванах се да препиша текста си с виолетово мастило.

В седем ръкописът бе изсъхнал. Отворих прозореца, блед и колеблив ден докосваше стените на Париж, а долу животът се бе събудил, та слязох на улицата.

Видях едно хлапе, помолих го срещу дребна монета да занесе пакета на адреса на Стареца; прибавих и плик, в който му съобщавах за посещението си на другия ден следобед. Доволно от сделката и нетърпеливо да ми докаже, че съм направил добър избор, момчето само оправи каскета си и хукна.

Прибрах се и си легнах.

Сигурно съм спал цял ден и цяла нощ. Събудих се няколко часа преди срещата със Стареца. Щом се посъвзех, с огромно усилие намерих чиста риза и парче корав хляб. Прескочих купищата книги, хартии, дрехи и отпадъци, които бяха задръстили коридора. Щом тракнах вратата, реших, че на другия ден ще опразня този апартамент или ще се преместя.

Стигнах до лишената от чар сграда с мрачния вход. Качих се. Апартамент 202. За разлика от първия път, вратата беше заключена. Звъннах.

Никакъв отговор.

Звъннах отново.

„Апартаментът е голям“ — помислих си.

Никакъв отговор.

Звънях и звънях отново. Забарабаних с пръсти по вратата, а след това потропах в случай, че Старецът е малко глух.

Никой.

Обхвана ме паника. Изтичах надолу по стъпалата, за да търся портиер, пазач или някой съсед, който да има дубликат от ключовете, но напразно! Сградата бе пуста. Намирах само коридори и заключени врати. Нито една жива душа.

Изпаднах в отчаяние, убеден, че Старецът е умрял. Качих се тичешком, готов да разбия вратата. Но щом хванах дръжката, тя поддаде от първо натискане, съвсем леко, сякаш да ме успокои.

Сега апартаментът бе осветен, а стените боядисани в ослепително бяло. Приличаше на онова, което бих искал да направя с моя. Как беше възможен такъв ремонт за два дни? Сигурно бях сбъркал етажа…

Но в дъното на коридора, където бе кабинетът, върху новия мокет бе оставен плик на мое име.

Отворих го.

Скъпи приятелю,

Няколко думи, за да резюмирам фактите:

1736 година: предполагаема смърт на Гаспар Лангенхарт. Всъщност, нищо не я доказва. И не знаем откъде идва информацията за тази предполагаема смърт.