Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

— Ама аз не искам да те оставям — рекъл мъжкият глас, който Гаспар разпознал.

— Пусни ми фустата, Бургиньон, сега не ми се ще, пък и господарят ти ще те повика.

— Ами да, ще извика. Чудо голямо! Не ми дреме. И без това е толкова луд, че сам ще намери обяснение за моето отсъствие.

— И това обяснение няма ли да е вярно? — попитал смеещият се глас на жената, чиито тихи стенания показвали, че все пак се е пуснала по течението.

— Със сигурност не, няма да е вярно. То е, защото аз вярвам в действителността, още повече когато действителността е такава пухкава като теб. Кажи ми, хитрушо, защо си сложила такова деколте? Знаеш много добре, че не мога да му устоя.

— Ха! Може би точно затова.

Последвала поредица от хихикания, които Гаспар и без това не слушал.

Значи и Бургиньон го изоставял? Положението било ясно: въпреки първите санкции, Мирозданието се опълчвало срещу своя Творец. С объркан ум и тежко сърце той бавно се качил в стаята си и се залостил.

Трябвало да се сложи край на този бунт.

Гаспар бил много спокоен. Решението му дошло съвсем само. И било чакало точно този миг, за да се появи, като дъга след буря. Не било достатъчно да се потопи светът в тъма. Трябвало да го премахне напълно.

Гаспар бил решен: тази вечер щял да унищожи света!

Да бъдел сам, най-сетне…

Сам със себе си, без да се разсейва с хората, с вещите, с пространството, и с цялата тази обективна и противна гнусотия. Сам в компания със себе си в безкраен покой, носещ името вечност…

Гаспар стиснал в ръка стъкленицата с опиума. Наистина, хората са смешни! Вземат прекалено на сериозно собствения си живот и дори не се боят от мен. А пък с тази обикновена стъкленица мога да накарам всички тях да изчезнат. Държа властта между пръстите си. Небитие! Разруха! Окончателно решение! Апокалипсисът дреме на дъното на едно шише! Ще донеса смърт на всички тях!

Смърт?

Гаспар се усмихнал.

Да, смърт. Хората наричат онова, което ще направя, „смърт“!

Той се засмял от все сърце.

Смърт, точно така, смърт! Ще се самоубия! Отнесен към мен, изразът става шеговит. Все едно Господ може да се самоубие…

Смехът се превърнал в кикот.

Да се самоубия?

Не аз ще умра, глупаци, а вие! Всички вие! Не себе си премахвам от света, света премахвам!

Гаспар се изтегнал на леглото и опитал да се настани удобно. После доволно въздъхнал.

Сбогом звезди, зловонни дихания, лицемерни думи, остри мебели, стъпала, крампи в прасеца, опърничави жени и побеснели кучета. Сбогом, пространство! Вече няма да се губя в нещата, ще си спестя разстоянията, вратите, които се отварят, които се затварят, стръмните пътища, които трябва да изкачвам, ръцете, които се протягат. Ще избегна нощта, умората от почивката, принудителните часове, в които изтягам разнебитеното си тяло, в които бих искал да си отрежа краката, да строша гърба си, часовете в които, тъй като не мога да избягам от тялото си, се опитвам да го удавя в дълбок сън. Почивката, омразната почивка, дан на умората от живота…

Що за глупава идея да се въплътя! Нелеп товар! Заради няколко присветвания на мигновена наслада си причиних глад, жега, жажда, болка, студ, убождане, изгаряния, целият този живот на човек, на боляща кожа…

За какво ли ще съжалявам? За миризмата на цветя, някоя вечер под габърите, за лилавеещото небе на свечеряване, за женско бедро, за мандарина, за златно котешко око… в света са красиви само подробностите, цялото е отблъскващо.

И да мина без времето, което минава, което не минава, което на минаване ме блъска, което ме удря, което ме мъчи. Времето принадлежи на вещите… Щом премахна вещите, ще премахна и времето.

Да срина своите граници. Край с пространството, край с времето! Без тяло! Сам… безграничен… безусловен… най-сетне абсолютен… Гладък, вечен живот…

Нищо.

Нищо, освен мен.

А аз не съм нищо.

Не, не, не съм нищо.

Гаспар се надигнал нервно.

Ами ако?…

Не, не, твърде глупаво е.

Ами ако…

Мисълта се промъкнала в него и го пробола.

Ами ако и той изчезнел заедно със света?

Гаспар се насилил да се засмее, но се изсмял прекалено звънко. Разчленил на висок глас: „Творецът не умира с Творението си, той е над него, извън него, трансцедентен.“

По тила му се стекла студена капка.

Трансцедентен! Аз съществувам извън онова, което замислям и което създавам. Това съм аз, това е нещо пълно, кръгло, аз, това е нещо.

Тръпки залъкатушили по гърба му.

Дали поглед, който не вижда, си остава поглед? Дали съзнанието на нищото си остава съзнание? Съзнание от нищо не се ли превръща в липса на съзнание?