Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Нощта била дълга и бурна. Гаспар бил повече обладан, отколкото обладавал, защото циганката любела своя любовник, но получавала наслада от това, както мъж от любовницата си. А Гаспар, кроткият редовен посетител на бордеите и покорните момичета, Гаспар, който никога не бил помислял, че ръката му среща другия и че членът му може да носи удоволствие, Гаспар се любил за първи път.

Накрая, когато били изчерпали всяка сласт, тя го отблъснала с крак и разположена в средата на леглото, заспала сама, уталожена, задоволена и щастлива. Тялото й почивало върху чаршафа голо и нашарено от сянката, а луната осветявала само хълбока и раменете й. Гаспар станал и отворил прозореца; стаята миришела на любов, на блудкавата миризма от насладата на мъжа и изпълнената с дъх на мускус и лимонена трева наслада на женската. Пак я загледал. Дишането й било дълбоко и чувствено и човек би рекъл, че въздухът, навлизащ в тялото й, я стоплял и я галел, докато най-сетне тя го издишвала. Благородството на животно — помисли си той — онова естествено благородство, с гъвкави крайници и тяло, което е едно цяло и което не е просто съвкупност от отделните си части, красиви гърди, красива задница, красива муцунка… Тук нямаше какво да се разглежда поотделно или по-скоро би било грешка да се разглежда поотделно. Заслушал се в равномерното й дишане, в крехкия живот у нея, осъзнал, че с мъжката си сила сто пъти през тази нощ е могъл да я нарани, и с наслада си помислил, че в своята разгорещеност тя на три пъти през нощта за малко не го удушила. Познал нежността и му се приискало да я целуне по челото, но отговорът бил едно диво изръмжаване.

Отишъл до прозореца и за първи път улицата не била декор, видял чешмата, която капела, прокажената сякаш стена отсреща, табелата от лакирано дърво, която опасно висяла отгоре, лъсналия под единствения фенер паваж. Сторило му се, че всичко това тупти със собствен живот, струвало му се, че дори камъкът помръдва и че первазът, върху който се облягал, сам диша. Облак преминал през луната и той не могъл да направи нищо.

Хвърлил се навътре в стаята отвратен и изплашен и се изтегнал до смуглото тяло.

Цяла седмица всяка нощ се любели.

Вместо циганката да му омръзне, Гаспар всеки път я намирал все по-необикновена и различна и още повече я обиквал заради това, а наслада им била все по-силна и прегръдките им все по-устремени, и всеки път тя го отстранявала и потъвала в своя егоистичен, заситен сън, а той всеки път я гледал с тревога и нежност как спи и оценявал уязвимостта на тяхното щастие и на живота им.

Благодарение на нея целият свят се бил променил; слънцето си било господар дали да грее или да не грее, дали да изгрява или да залязва, тревата никнела вироглаво, цветята цъфтели, и хората крещели или се смеели. Сега всичко било уникално и той бил само възхитен наблюдател на света. Бавно, но се учел.

Цялата му философия се била разтопила в обятията на циганката, знаел това, но не го било грижа, защото бил щастлив. Той се раждал…

Точно тогава тя отново изчезнала.

Дни и нощи Гаспар не можел да повярва, търсел я навсякъде, претърсил града и селата, и дори се унизил дотам да разпитва циганите, от акробатите до старите беззъби жени, през малката джебчийка, дали циганката не била болна; те отначало се изсмивали, а сетне отминавали презрително. Била жива, но не искала повече да го вижда.

Той познал предателството. Светът, който му била подарила, светът, който досега отдавал почит на нейната красота, сега този свят го ужасявал и от чужд се превръщал във враждебен. Гаспар започнал да се бои от кучетата. Дългите разходки, замислени да я открият, сега го изморявали. Отворил очи и открил, че за останалите той е просто човек сред другите хора, какви ли не преценки се носели за него и той принадлежал, без да го иска и без да знае, на потока на техните съзнания, руми 9 9 В случая — чужд, не циганин. — Бел.пр. за циганите, богаташ за търговците, луд за роднините си. И тогава Гаспар изпитал онази самота, която е съдба на хората, не другата, независимата, самодоволната самота на съзнанието, каквото той смятал, че е, а самотата сред хора и вещи, обградената, безпомощна самота, неизлечима, човешка самота.

Вечерта на петнайсети август избухнала невероятна буря. Поривите разкъсвали вълните, които с рев се разбивали в скалите, вятърът карал къщите да стенат, а бесният, непрогледен дъжд държал хората по къщите. Жените се молели за моряците, а децата плачели. Земята на Бретан се бояла за своите. Дори в замъка прекарали една нощ на очакване и будуване от солидарност с онези, които в морето се борели срещу смъртта. Залъгвали съня с игри, четене и вече водени, но наново подхващани разговори; нищо не издържало повече от десет минути, но по-добре било това, отколкото голият страх.