Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

След като изчетох книгата взех решението си: трябваше да замина за Амстердам. Щом Гаспар бе роден там, трябва да бяха останали някакви следи. Кой знае? Може пък след парижкия провал да се беше върнал там?

Внезапно ми се стори, че съм необоримо прав и както при всеки ирационален импулс, почерпих от това силна надежда.

Париж беше станал непоносим за мене — всичко в него тръбеше за моя провал. Националната библиотека сега бе само голямо празно тяло, в което всеки рафт ми се надсмиваше с безмълвието си, а апартаментът ми се превръщаше в кофа за сметта на дните ми. Сигурно не се бях мил от седмици, като само от време на време механично навличах чистите дрехи, които откривах в гардероба; под дебелото манто започнах да нося летни панталони и ризи. Преди да си тръгна, все пак направих усилието да натикам в един чувал първите попаднали ми неща, които се валяха по пода и да ги поверя на една пералня. Тъй че заминах относително чист и горе-долу избръснат и измит.

Няма нищо по-абстрактно от пътуване със самолет: не се видях нито как се качвам, нито как излитам, нито как се приземявам; очарователни и взаимозаменими стюардеси се погрижиха за малкия ми стомах очарователно и взаимозаменимо; когато ми казаха, че пътуването е приключило, летището, където пристигнах, приличаше на летището, от което бях заминал, със същите пътници. Но акцентът на шофьора на таксито ме успокои — наистина бях в Амстердам.

Голямата библиотека на Амстердам предлагаше същия нереален комфорт като в дълъг международен полет. Всичко тук бе чисто, модерно, лъснато, просторно и неангажиращо. И тъй, най-сетне се озовах под неоновата светлина пред чекмеджето с фишове с буквата Л.

Лангенар, Лангенарт, Лангенер, Ленгнерт, Лангена… и тук, където трябваше да се намира фиш с името Лангенхарт — малък бял плик, адресиран на мое име.

На мое име ли?

Стори ми се, че сънувам.

Затворих, а след това отворих очи: беше си все тук. Грабнах плика: той наистина съществуваше. Отворих го: остави се да го отворя.

Вътре — картонче с моето име и тези няколко думи, нахвърляни с уверен почерк:

Скъпи господине,

Няма нужда да търсите тук, няма да откриете нищо. По-скоро идете в общинските архиви на Хавър и поискайте „Ръкописа на Шамполион“, год. 1886, брой 745329.

Не ми благодарете.

Бележката не бе подписана.

Картончето се гънеше под пръстите ми, таванът наистина бе над главата ми, а подът — под краката ми. Всичко бе останало ужасяващо нормално! Дявол, пушеци или небесни котки почти биха ме успокоили, докато тук, в тази откровено обществена зала нищо не подсказваше свръхестествени сили и всичко искреше в една и съща обективна модерност.

И все пак…

И все пак това картонче…

Кой? Но кой наистина?

Амстердам-Хавър. Няма директен самолет. Трябва да чакам. Да направя смяна. Да взема влак в Париж. Никога железният път не ми се е струвал толкова дълъг като в онова ранно утро. Пътническият влак спираше на всяка керемидка.

Най-сетне стигнах до общинските архиви на Хавър. Единственият служител, дребен плешив човечец с дебели кръгли очила, прие поръчката ми със съмнение в погледа. Очевидно в моята увереност имаше нещо подозрително, бях чужденец. Изчезна с дребни скъпернически стъпки, нямаше го десетина минути, а след това се върна с картонено руло.

— Обръщам ви внимание, че страниците на всичките ни ръкописи са точно номерирани и че ще ги проверя при връщането на документа.

Горещо му благодарих. Той ме погледна накриво. Радостта ми беше оскърбление за достойнството му на съвестен служител.

От рулото извадих двайсетина страници, изписани със сбит почерк и розово мастило, което вероятно е било виолетово. Един етикет върху тубуса поясняваше, че става въпрос за нов ръкопис, дължащ се на някой си Амеде Шамполион, учител в гимназия Колбер, предаден в Общинския архив през 1886 година. Все още не виждах връзката с моята история.

Настаних се до прозореца и се зачетох.

Въздухът бе натежал от дим. Сбирките ни в събота вечер в пансиона Вобургьой винаги преминаваха много добре. За събирания нищо не може да се сравни с компанията на осмина ергени в разцвета на силите; далеч от всяко женско присъствие апетитът не се криеше, виното се лееше и жилетките на костюмите се разкопчаваха, докато разговорите се разголваха. Инженер Годар ни разказа, сигурно за стотен път, историята на обезчестяването си на четиринайсет от своята кръстница и сигурно за стотен път се направихме, че не му вярваме, толкова измислено изглеждаше събитието, и тогава Годар за стотен път добави стотна тъй точна и необичайна подробност, че всички единодушно се съгласихме, че това със сигурност не може да се измисли, и се принудихме да му повярваме. Дюбю, ветеринарят, ни разказа за низостите на нашите бретонски селяни, а доктор Мален, който за щастие имаше роднини в Париж, сподели за множеството извращения на гнусната и развратна столица…