Сесили Зигесар - Новачката

— Добре — кимна Джени.

Меримаунт се обърна към Изи.

— И за да сме напълно сигурни — г-н Уолш, вие поемате вината за случилото се?

Изи пое дълбоко дъх. Беше мечтал за този момент — за момента, в който действително го изключват от „Уейвърли“. Някъде вътре в себе си винаги бе смятал това за неизбежно. Беше си представял какво ще каже, с какво ще бъде облечен. В шантавите си фантазии виждаше как слага онзи откачен червен костюм от „Пауър Рейнджърс“, който имаше като дете и как развява във въздуха една от незаредените пушки на баща си — ей така, за да ги посплаши малко. Щеше да сложи грамадните си тъмни очила „Долче и Габана“ отпред на челото си и щеше да каже на всеки един от служителите на Академията какво точно мисли за него. После щеше да се метне на коня си Кредо и да запраши към залеза.

Но нещата никога не се случват така, както си ги представяш. В настоящия момент той се обливаше в студена пот, в бяла ризка с копчета и червено-кафяво униформено сако отгоре. Припомняше си всички онези неща, които щеше да пропусне, ако след малко бъде изключен. Бухалите. Начина, по който слънцето обагряше Хъдзън в оранжево и алено. Любимия му прозорец с фрески в църквата. Ритането на топка с Алън, когато не им се четеше. Черешовия пай в кафетерията и Мейбъл — сервитьорката там, която беше от малко градче до Лексингтън. Кели. Джени. Щеше да му липсва всичко, което беше намерил у Джени.

— Е? — попита отново Меримаунт.

— Да — кимна Изи. — Поемам вината.

— Добре тогава — продължи деканът с тих и разочарован глас. — Членове на Комисията, намираме ли г-н Уолш за виновен? Всички единодушни ли са?

Брет, г-н Далтън, г-н Пардий и Бени вдигнаха ръка. Най-младите членове на Комисията свиха рамене извинително, но също гласуваха. Най-накрая и Алън вдигна ръка, както и двете момичета от най-горния курс. Мъчителна тишина надвисна в стаята, докато Меримаунт преброяваше всяка вдигната ръка. Изи гледаше към пода. Накрая деканът въздъхна:

— Така. Ще постъпим по този начин — г-н Уолш, това ще е вашето абсолютно последно предупреждение. Ще ви наложим пробация. Отново. Две седмици. Нямате право да доближавате конюшните, освен при някакъв спешен случай с коня ви. Никакви пропуски за града, никакви посещения. Ще се явявате в часовете, в църквата и в стола, но това ще е всичко!

Той продължи да говори, но вече никой не го слушаше. Алън, Бени и двете по-големи момичета си отдъхнаха колективно и благодарно. Брет се облегна на стола и кръстоса ръце пред гърдите си, като се опитваше да прикрие облекчената си усмивка.

— Чакайте — прошепна Джени, към никого определено. — Какво се случва?

— Случва се това, че дъртият мръсник ме остави — промърмори Изи. Но гласът му издаваше колко много се радва. А многозначителният поглед, който получи от него й подсказа, че може би, най-случайно, тази радост имаше нещо общо с нея.

Брет ровичкаше из сивата си найлонова чанта за хокей и накрая извади оттам миниатюрна бутилка с ром.

— Трябва да го отпразнуваме! — заяви драматично тя.

Трите момичета седяха на пода на стая 303 в „Дъмбъртън“, напълно изтощени — Джени и Брет от стреса на заседанието на Дисциплинарната комисия, а Кели от стреса, че не присъстваше там.

Джени наблюдаваше как Брет налива бавно ром във всяка чаша. Чувстваше се така, както и на партито за Черната събота — топло, сантиментално и съпричастно. Това беше животът в „Уейвърли“, за който беше мечтала и сега той беше реалност. Мечтите й се бяха сбъднали.

Най-вече усещаше тази близост с Брет. Кели все още оставаше леко хладна. Разбира се, веднага щом Джени влезе в стаята и сподели новините, Кели се втурна към нея и я прегърна горещо, след което изрази огромната си благодарност, задето не я беше издала. Но въпреки това между тях витаеше нещо недоизказано.

— За новата учебна година в „Уейвърли“! — вдигна тост Брет.

Те звъннаха с чаши.

— И — вметна Кели — за нас и за цялата Тинсли история, която оставихме зад гърба си!

— Правилно — съгласи се Брет.

— Не разбирам какво ви разстройва толкова много, момичета — включи се Джени.

— Дълга история.

— Имаше слухове — обясни Кели. — Хората размишляваха защо Тинсли беше изключена. Някои казваха, че аз съм го направила, други — че Брет има пръст. Никой не знаеше на какво да вярва.

— И като говорим за слухове — започна Брет. Джени забеляза, че кожата под очите й беше зачервена, а обикновено перфектно поддържаните й нокти бяха изгризани до дъно. — Чувала ли е някоя от вас слух за мен и за г-н Далтън?