Сесили Зигесар - Новачката

Кели също хвърли поглед към Джени. Чудесно. Просто чудесно. Думи като тези нямаше да убедят Джени да се застъпи за нея пред ДК. Тя се втренчи отново в Брет:

— Ти не знаеш нищо.

— Не искам и нищо да зная — отвърна Брет. — Познавам теб и начините ти на действие от това, което направи с Тинсли.

— Тинсли?!? — устата на Кели зейна.

— Точно така — затихна гласът на Брет. Тя пристъпи по-близо до бившата си най-добра приятелка, толкова близо, че носовете им почти се опряха. — Защо просто не признаеш? Ти нагласи нещата така, че Тинсли да го отнесе. Направи го, за да се измъкнеш от кашата.

— Аз съм го била нагласила?! А защо да не си ти? — викаше Кели, със сълзи на очи. — Та аз дори не успях да говоря с Тинсли, преди да си тръгне! Бях извикана пред Дисциплинарната комисия, после излязох, и нея вече я нямаше!

— О, да. Това е добро…

— Защо ще искам да изгонят Тинсли? Ние бяхме приятелки!

Брет отстъпи и се загледа смутено в Кели. Двете се взираха няколко секунди, преди раменете на Брет да се отпуснат леко.

— Сериозна си, нали?

Кели яростно закима.

— И мислиш, че аз съм тази, която е скроила номер на Тинсли?

— Ами, не точно, но не съм аз, значи трябва да си ти — обясни Кели и Брет почувства, че непоколебимостта й е отслабнала.

— Аз също нямах възможност да говоря с нея, преди да си замине. Преди да успея да го направя, тя беше тръгнала.

— Наистина ли? — Кели заби поглед надолу.

— Да.

Останалите момичета продължаваха да слушат, затаили дъх.

— Не разбирам — зачуди се Брет. — Тинсли просто… е поела вината заради нас, по нейно лично решение?

— Предполагам, но защо ще го прави?

— Нямам представа.

Кели се разсмя.

— Това е наистина откачено.

Брет постепенно се усмихна.

— Господи, бях сигурна, че си ти!

— А аз мислех, че си ти!

— Бях убедена, че ще поискаш друга стая, само за да избегнеш всякакви разговори за Тинсли.

Към тях тичаше г-жа Смайл, като водеше след себе си г-н Стайнберг, треньорът на момчетата. При вида на Кели и Брет, които се смееха и се прегръщаха, тя объркано се закова на място.

— Кълна се, че бяха готови да се избият!

— Момичета… — въздъхна безнадеждно г-н Стайнберг и поклати глава.

Г-жа Смайл прокара пръсти през късата си, медено-руса коса.

— Знаете ли, защо всички не отидете да вземете душ? — каза тя след миг.

Най-сетне.

Брет имаше усещането, че току-що е пробягала маратон — винаги се чувстваше така след скандал с някого. Вървеше бавно към пейките с Кели, като и двете мълчаха. Но това беше комфортна тишина, без напрежение. Брет хвърли наколенките си в сива найлонова торба и забеляза, че телефонът й вибрира. Имаше съобщение: „Ела да се срещнем на яхтата ми, когато можеш. Трябва да поговорим. Ерик“

Тя постави глава в ръцете си. Тази единствена витаеща целувка. Меките му устни. Начинът, по който накрая я беше обгърнал с ръце, придърпвайки я към себе си. Начинът, по който ухаеше — на мента, на цигари и на френски лавандулов прах за пране. Начинът, по който леко беше изстенал, когато спряха да се целуват… Беше се почувствала толкова отхвърлена вчера, но може пък днес той да е променил решението си? Знаеше, че е опасно, но животът не беше ли риск? Надяваше се и Ерик да мисли така.

Когато пристигна на яхтата, завари Ерик излегнат на голямо бяло кресло на палубата, с пакет солети с медена горчица до себе си. Той стана и изтупа трохите от бежовия си панталон.

— Здрасти!

— Здрасти — отговори тя, като стоеше до ръба на водата. Набързо беше облякла черна тениска и тесни черни дънки, като се надяваше да изглежда семпло и небрежно, но сега й се стори, че е направила грешен избор. Тениската й беше прекалено къса, а панталоните й — прекалено плитки; твърде много стегната плът се виждаше по средата, а това беше евтино за класата на Ерик. Брет се опита да се прикрие с ръка. Фактът, че той изглеждаше божествено с кафеникаво-русата си коса, накъдрена около бялата яка на полото му, също не й помогна особено.

— Здрасти.

— Здрасти пак — тихо каза Брет.

Те замълчаха, загледани един в друг от разстояние. Брет се чувстваше глупаво, очевидно, за разлика от него. Стомахът й се свиваше от раздразнение, че я беше накарал да дойде тук, за да й каже нещо, което тя вече знаеше: че не могат да се виждат повече, бла-бла-бла. Добре, чудо голямо. Искаше й се всичко да свърши по-бързо. И никога повече да не го види. Можеше да се оттегли и от Дисциплинарната комисия. Кого го беше грижа, че членството там изглеждало добре в нечие училищно досие? Има и други начини да влезе в „Браун“.