Сесили Зигесар - Новачката

— Не знам… — Брет винаги бе смятала, че всички учители са или богати и нямат нужда от високоплатена работа, или са наистина отчаяни и бедни.

— Ерик Далтън. Срещала ли си го?

Сърцето й спря. Тя се взря в лицето на Джеремая. Нима подозираше нещо?

— Амии…

— Би се сетила, ако си го виждала. Той е Далтън.

— Какво искаш да кажеш… че е от онези Далтън?

Джеремая я погледна така, все едно червеи излизаха от носа й.

— Какво, да не би да са известни само в Масачузетс? Далтън, нали знаеш. Дядо му е Реджиналд Далтън. Има един гигантски комплекс в Бостън с това име, сещаш ли се? Онзи, с огромното коледно дърво отпред всяка година?

В дома на Месършмит в Ръмсън имаше снимка на 4-годишната Брет, в червена кадифена рокличка и с плюшено Чихуахуа в ръце, застанала точно под далтънската коледна елха. „Баща ми е в бизнеса с железниците. Семейството ми има къща в Нюпорт“, припомни си тя думите на Ерик. Никога не й беше хрумвало, че той би могъл да е далтънов Далтън.

Брет беше гледала филми за тях по телевизията — всичко от историческите очерци до клюкарските новини тип „Те са по-зле и от Кенеди“. Беше научила, че дядото, Реджиналд Далтън, е наследник на богатство от железопътния бизнес и че семейството им притежава от сто години „Линдисфарн“, наистина най-внушителното имение в Нюпорт. Бащата, Морис Далтън, беше собственик на международно издателство, което печелеше трилиони долари годишно и публикуваше само най-добрите списания и книги. И да, Брет знаеше, че имат син, но той странеше от пресата и не искаше да бъде в светлината на прожекторите. Тя беше приела за себе си обяснението, че е или грозен, или саможив, или и двете, и че пиарът на семейството предпочита да го крие от хората. Колко дълбоко се е объркала!

— Ясно. Е, поне Черната събота наближава — смени темата Джеремая, като бързаше леко напред. — Ще бъде забавно, а? Никога не сме били на училищно парти заедно.

— Да — Брет издърпа ръката си от неговата, като се престори, че иска да се почеше.

— И така, затвори очи — те приближаваха беседката и загрубялата му от футболната бухалка ръка закри наполовина лицето й. — Имам изненада!

Той я преведе няколко стъпки напред през тревата, дишайки развълнувано. С всяка следваща крачка Брет изпитваше все по-силно и по-силно чувство на страх и вълнение. Това, от което имаше нужда в момента, беше Джеремая да изчезне, за да може да седне и да поразмишлява. Ерик беше Ерик Далтън ! Наистина ли?!

— Добре, сега ги отвори — Джеремая дръпна рязко ръката си от очите й.

В средата на бялата дървена беседка имаше грамаден букет от черни лалета, заобиколен от хиляди бургундскочервени листчета от роза. Брет никога преди не бе виждала толкова много цветя на едно място. Бяха безброй.

— Харесвам черните лалета — промълви тя. „Харесвам?!“ Та тя беше напълно луда по тях!

— Веднъж го спомена, когато минавахме покрай един магазин за цветя в Манхатън — Джеремая грееше и подскачаше нагоре-надолу като малко дете, което е занесло закуска на родителите си в леглото.

— Аз… — започна Брет. Това беше жест, който Кели винаги беше мечтала да получи от Изи, но без резултат.

— Има и още — Джеремая държеше бял плик „Юнайтед Еърлайнс“. Тя го отвори и видя два двупосочни първокласни билета за Сан Франциско, след което погледна въпросително към него.

— Баща ми отваря ресторант на ул. „Нюбъри“ в Бостън и ще ходи в Сонома на дегустация за Деня на благодарността. Каза, че мога да те взема. Ще ни остави насаме, разбира се.

Брет отвори уста, но нищо не излезе от нея. Пътешествие с кола из винарските райони на Северна Калифорния звучеше страхотно, но Джеремая обичаше не вино, а бира. Тя затвори очи и се опита да си представи тях двамата в някоя винарна. Правилото предполагаше, че след като се дегустира, виното трябва да се изплюе, но той определено беше от хората, които щяха да го поглъщат всеки път, докато се напият. Джеремая задълбаваше прекалено сериозно. Прекалено сериозно. Пък и Денят на благодарността беше толкова далеч! Ами ако поискаше да го прекара с… Ерик? Боже… та те още не се бяха целунали. Все пак можеше да си мечтае, защо не…

— Това е страхотно — насила се усмихна Брет и отново погледна изумено към цветята.

Джеремая застана зад нея, прегърна я и я целуна нежно по шията.

— Това е моят начин да ти кажа, че ми липсваш, бебче.

— Е, начинът ти определено е… ъмммм… впечатляващ. Не знам какво друго да кажа.

— Ами, например „благодаря“? — гласът на Джеремая внезапно стана остър и прозвуча така, все едно майка гълчеше детето си. Брет нервно се засмя.