Сесили Зигесар - Звездата на колежа

Звукова експлозия някъде наоколо рязко я изтръгна от мислите й. Вратата на съседната тераса се беше отворила и познатите гласове от сутрешния телевизионен блок се понесоха над тях. Преди Кели да успее да се пресегне за някаква дреха, навън пристъпи декан Меримаунт, облечен в бяла хавлиена роба като тази, с която по-рано се разхождаше Хийт. Очите му се спряха върху Кели, замръзнала на мястото си, а после чифт смътно познати ръце с лунички се обвиха около кръста му. Анджелика Пардий застана до него, облечена в същия хавлиен халат.

— Кели! — възкликна тя ужасено.

— О, по дяволите ! — извика Кели и веднага закри устата си с ръка. Хийт и Тинсли скочиха от лежанката, увити в одеялото, за да видят какво става, и Кели се шмугна при тях. Декан Меримаунт я беше видял по бельо! Но това като че ли не беше най-големият им проблем в момента.

— Ситуацията е леко смущаваща — суховато призна деканът, неспособен да прикрие раздразнението в гласа си.

— Да, определено — изломоти Хийт.

— Изтрийте тази неподходяща усмивка от лицето си, младежо.

Хийт незабавно спря да се усмихва, а Меримаунт се обърна и прошепна нещо на Пардий, която се прибра вътре.

— Така… не знам какво правите вие тримата в Бостън, когато се предполага, че сте в леглата си в „Уейвърли“… и не искам да знам.

— Декан Меримаунт, аз мога да обясня — гласът на Тинсли беше невинен и убедителен, но дори тя усещаше, че тук, надвесена над балкона на „Риц“ и полугола зад пренаселеното одеяло, трудно би вдъхнала някакво доверие. Меримаунт я прекъсна:

— Сигурен съм, че можеш. Но не ме интересува.

Колкото и да е странно, деканът изглеждаше още по-достолепен и респектиращ в халат за баня, отколкото в костюм. Дори и с разрошената си от палава нощ сива коса. Пфу, гадост!

— Връщайте се в училище. Веднага! — той погледна към китката си инстинктивно, преди да осъзнае, че там няма часовник. — И никой да не казва нито дума за всичко това !

Деканът се взря персонално във всеки от тях, заплашвайки ги само с поглед. „Впечатляващо изпълнение“, помисли си Кели, „предвид факта, че е заварен в хотелски апартамент с чужда съпруга.“ Но най-добре беше да се смутят, да се извинят и да се връщат в „Уейвърли“.

— Да, сър — сведе глава Тинсли. — Много съжаляваме, сър. Ще хванем следващия влак. — Не би могла да рискува да я изключат отново .

— Хайде, бързо! — Меримаунт почти изкрещя. — Ако не сте се прибрали до 09.00 ч, ще се обадя на родителите ви!

Тримата се заблъскаха към вратата така енергично, че Хийт не забеляза как боксерките му полетяха през терасата, подпомогнати от ръката на Кели.

Няколко минути преди девет един сребрист „Мерцедес-Бенц“ спря пред портата на „Уейвърли“. Задните врати се отвориха и три много рошави бухала се изсипаха отвътре след очевидно дълга нощ на поквара и пиянство. По лицата на Тинсли и Кели бяха размазани остатъци от снощния грим.

— Бягайте! — заповяда Тинсли, след като хвърли едри банкноти на шофьора и тръшна вратата на колата. Беше я поръчала в секундата, в която влязоха обратно в хотелската стая, след което оставиха бележка на останалите, че ще пообиколят града и ще се видят по-късно в училище. Кели не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че деканът я видя гола. Тъпо . Слава богу, че той не беше гол!

Хийт се затича напред, а черната му кожена чанта подскачаше върху бедрото му. Кели завъртя отегчено очи, преди двете с Тинсли да започнат своя спринт през влажната трева, и каза:

— Загубеняк.

— Е, с него поне е по-интересно — Тинсли спря за миг, за да събуе сатенените си сандали. Трябва да инвестира в по-практични обувки. — Хайде, Кей, побързай. Имаме около две минути до девет.

Кели беше спряла и притискаше двете си ръце върху стомаха. По време на цялото пътуване се чувстваше зле, но сега, след тичането, непоносимо й призля. Тя се наведе над една грижливо оформена цветна леха и повърна.

— По дяволите! — Тинсли прецени разстоянието, което им оставаше до общежитието. Нямаше начин да успее, ако се налагаше да чака Кели. Мамка му!

Кели избърса уста с ръкава на скъпия си черен пуловер. Точно така щеше да свърши, разбира се — сама насред моравата на „Уейвърли“, повърнала червата си пред всички. Искаше да умре.

— Продължавай сама — каза тя, но Тинсли не помръдна. Вместо това отвори ципа на голямата си чанта „Прада“ и започна да рови вътре, докато не извади полупълна бутилка вода.