Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Махни се от мен, Хийт! — Кели се опита да се изправи, но краката й не функционираха добре и тя се свлече на пода.

— Нима си забравила правилата? — лениво я попита той. — Време е за „Да-се-погушкаме-с-Хийт“.

— Хайде, Кей — Тинсли седна в скута на Хийт, — той е единственият оцелял. Заслужава награда.

— О, да, да — въздъхна горестно Хийт, — наградете ме, моля!

Кели грабна една от чашите, в която бе останало малко вино, и го погълна на екс. Какво ли би казала майка й, ако я видеше сега? Примерната дъщеря на губернатора допива нечие, вероятно подсилено с друга неясна субстанция, вино и се кани да се отдаде на ласки с най-развратното момче на света, в осеян с боклуци апартамент на „Бостън Риц“. Би получила сърдечен удар. Тази мисъл направи ситуацията някак по-поносима за Кели. Тинсли се изсмя и бавно се надигна от скута на Хийт. Разтърси черните си коси и нетърпеливо погледна надолу към него.

— Хайде да излезем на терасата — предложи Хийт с подмолна и опиянена усмивка. — Скоро ще се покаже изгряващото над бостънското пристанище слънце.

По пътя си към плъзгащата стъклена врата той грабна кадифеното одеяло, покрило телата на Райън и Алисън. И двамата хъркаха на пода.

— Това може да ни потрябва — отбеляза Хийт.

— Но не и това — отвърна Тинсли, като смъкна халата от раменете си и тръгна към вратата само по сутиен и бикини. Тя пусна хавлията върху спящите Райън и Алисън. — Всъщност мисля, че терасата е зона за нудисти, затова, ако някой друг ще идва, нека го има предвид — Тинсли се усмихна многозначително на Кели.

Кели отривисто надигна пак чашата си. Да се остави Тинсли да я надмине? Не и този път. Пък и на кого му пука? Изи не се виждаше наоколо от часове, макар повечето реално да й се губеха. Чувстваше се напълно объркана, сякаш целият й свят се беше обърнал с краката нагоре. За кого би имало значение дали тя ще направи или няма да направи поредната си огромна грешка? Мисълта, че участва активно в съсипването на собствения си живот, вместо да го наблюдава отстрани безучастно, беше почти утешаваща.

— Идвам — с тези думи тя съблече червената си рокля и излезе навън, само и само за да не позволи на Тинсли да я изпревари. Не и този път.

Джени отвори очи в тъмнината, събудена от някакви гласове. Беше сънувала кошмар — класическата ситуация, в която изминаваш целия път до училище и тогава осъзнаваш, че си чисто гола. В съня й всички в класната стая — имаха час по американска история с г-н Уайлд — се струпаха около нея, закачаха я и се опитваха да я целунат влажно и непохватно. Единствено Изи, седнал сам на чин в ъгъла, не й обръщаше никакво внимание. Рисуваше картина на красиво момиче. Джени успя да се приближи и видя, че е Тинсли.

Но сега вече определено беше будна. И действително се чуваха гласове. Тя примигна няколко пъти в опит да свикне с мрака и успя да различи фигура, която се покатери в леглото на Брет. Оттам долетя приглушен кикот и Джени, все още замаяна от съня и водката, си припомни последния път, в който се беше събудила посред нощ заради момче в леглото на съквартирантка. Цялото й тяло помнеше как Изи беше седнал на леглото й и я галеше по гърба. Стомахът й се сви от желание.

Но какво ставаше?! „Джеремая!“, Джени чу щастливия шепот на Брет: „Кога се върнахте, момчета?“

Момчета? Сърцето й започна да бие учестено, докато се опитваше да проумее реалността. Означава ли това, че…

— Хей — някой се наведе над главата й. Изи.

— Но как се… — Джени замря в леглото си и се зачуди дали не е прекалено оскъдно облечена в черните си боксерки и потниче „Келвин Клайн“. — Какво стана с „Риц“?

Изи простря дългото си тяло на леглото до нея. Истина ли беше всичко или все още сън? Той й даваше втори шанс? Изи се пресегна и погали косата й.

— Ами, от една страна, „Риц“ е доста прехвалено място.

Ако Джени беше котка, в този момент щеше да замърка.

— О…

— А от друга страна — той леко се прокашля, — осъзнах къде наистина искам да бъда.

Джени преглътна. Дали имаше лош дъх? Изи се усмихна и каза:

— Хайде, да се махаме оттук. Трябва да ти покажа нещо.

Тя отхвърли завивките и изскочи от леглото. Усещаше очите на Изи върху тялото си, вместо да се почувства нервна от това, то просто я… стопли.

— Помниш ли какво се случи последния път, когато беше в тази стая?

— Бих ли могъл да забравя?