Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Ами, включва например портрет на пейзажен фон. Свободно избираеми тема, обект, материали и място. — Изи погледна смутено към нея. — Моят избор на място вече е ясен — посочи той наоколо, — а се надявах ти да се съгласиш да ми бъдеш обект.

Джени едва опази челюстта си от увисване. Изи искаше да я рисува? Тук??

— Нямах идея, че ме каниш да дойда заради това. Мислех, че ще… ами, че ще работим.

— О, ти също можеш да работиш — усмихна се той. — Свободна си да рисуваш или да говориш, стига да не се движиш прекалено много — повтори думите си от часа по рисуване той. — Така и не успях да завърша портрета ти в часа, помниш ли?

— Трудно ми е да повярвам, че отсега се захващаш с проект, който трябва да предадем чак в средата на срока!

— Знам — сините очи на Изи потърсиха кафявия погледна Джени. — Обичайно не съм толкова амбициозен с учебните задания, но дивите цветя скоро ще изчезнат, така че сега ми се предоставя идеална възможност. Винаги съм искал да нарисувам някого тук… — той внезапно се запъна и доби изненадващо нервен вид.

„Винаги е искал“, помисли си Джени, т.е. „никога не е“. Никога не е рисувал Кели тук? Уау. Сякаш е чакал нея. Джени не можеше да повярва.

— Не трябва да съм гола, нали? — изведнъж попита тя и мигновено съжали. Страните й се обагриха в червено. Защото аз… аз не мисля, че съм готова да покажа тялото си на целия клас, дори и на рисунка — със заекване добави.

Всъщност целият й клас нямаше значение. Джени просто недоумяваше какво би правил Изи с гърдите й — нямаше да му стигне боята! Той въздъхна с шеговито разочарование:

— Е, добре, може и с дрехи.

— Трябва ли да позирам по някакъв определен начин? — неловко се огледа Джени. Ръцете й си играеха с колието, което носеше около врата си — сребърна магнолия на двойна кожена връв — и внезапно й хрумна, че листото на магнолията прилича на стрела, директно насочена към щедрото й деколте. Боже, като че ли има нужда от допълнителни знаци, които да привличат вниманието натам. Изи се приближи към нея и умислено хвана брадичката й.

— Мислех за Климт 12 12 Gustav Klimt (1862 — 1918) — австрийски художник символист. — Б.р. , но с техниката на Модилиани 13 13 Amedeo Modigliani (1884 — 1920) — италиански художник и скулптор, работил във Франция. — Б.р. , ако това ти говори нещо. Легнала на тревата, ако не е много влажна, естествено, и ако нямаш нищо против. Някъде сред дивите цветя. Знам, че звучи тъпо, обаче смятам, че мога да се справя, ако използвам розовото по-пестеливо.

Според Джени беше много по-удачно да я сравнят с пълните девойки на Рубенс 14 14 Peter Paul Rubens (1577 — 1640) — класически бароков художник, известен с пищните женски форми в картините си. — Б.р. вместо с удължените силуети на Модилиани, но нека Изи я вижда така, както иска. Толкова е хубаво, че разбира от изкуство! Преди време Нейт й беше позирал за серия от портрети, които тя в крайна сметка опропасти, и как би могло да бъде иначе, като всеки път, щом се отвори дума за изкуство, той просто я даряваше с отсъстващ празен поглед. Виж, ако темата включва наргиле или цици, тогава беше друго и далеч по-интригуващо за Нейт.

Джени хвърли поглед около себе си. Беше прекрасен слънчев ден, земята беше суха, слънцето — топло, а листата сияеха в ръждиви оттенъци. Изи я заведе до едно равно местенце на поляната и тя легна настрани, като сложи скицника пред себе си. Той й връчи своя айпод и Джени се зае да преглежда списъците с песни. И двамата имаха „Нирвана“, както и Боб Дилън, но той слушаше повече Лусинда Уилямс и Еми Лу Харис, докато при нея преобладаваха „Уийзър“ и „Лемънхедс“ 15 15 „Nirvana“, „Weezer“ и „The Lemonheads“ — американски рок групи. — Б.р. . Тя избра певец, когото не беше чувала преди, и извади пастелите си. Слънцето печеше директно върху нея — топлеше лицето й и несъмнено умножаваше луничките, но не я беше грижа. Затвори очи и остави ярките лъчи на късното лято да проникнат през клепачите й, докато се чудеше дали пък няма, години по-късно, да разказва на децата си за този момент: за гората и за Изи; за това, как е започнало всичко. За начина, по който родителите им са се срещнали. Усети ръка на рамото си.

— Ей, спяща красавице — Изи я разтърсваше леко. Очите й се отвориха и го видя коленичил до себе си. Имаше петно от жълта боя на носа си. Джени се засмя, като се надяваше, че не се е събудила с лош дъх.

— Не мога да повярвам, че съм заспала! Не съм хъркала, нали? — попита тя и седна. Изи й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. Тя се опита да запамети завинаги в ума си усещането на топлите му пръсти, обхванали нейните. Дори и когато беше права, Изи се извисяваше над нея; караше я да се чувства крехка.