Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Според мен вие сте от онези рядко срещани хора, чиито таланти са толкова много, че им е трудно да изберат правилните, които да използват и развиват.

Хм, колко загадъчно. И кои са „правилните таланти“?

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид — произнесе хладно Тинсли и придърпа полата към коленете си.

— Нищо лошо — побърза да я увери той и я дари с интимна усмивка. — Просто казвах, че сте умна и съответно успешна във всичко, което правите. Но се опитвам да разбера кое ви доставя най-голямо удоволствие.

Окуражена, Тинсли посвети следващите десет минути на разказ за преживяванията си в Кейп Таун и Йоханесбург; за тръпката да работиш върху документален филм, посветен на невероятния контраст между шокиращо богатство и отчайваща бедност, които вървят ръка за ръка, докато страната се мъчи да се съвземе след апартейда. Усилията на цяла една нация, бореща се за своята идентичност, я бяха вдъхновили и пробудили желанието й да работи върху още такива филми, а защо не и върху един за собствената й объркана държава. Беше много интензивно лято. Тя усещаше как бузите й пламтят, чувстваше се развълнувана и ентусиазирана, а думите просто се лееха от устата й. Ерик кимаше и си отбелязваше нещо в тефтера. Тя забеляза, че той има бледи лунички по скулите си, после внезапно спря да говори.

— Отегчавам ли ви?

— Ни най-малко.

Тинсли си представи как двамата седят в някое френско кафене и пият третото поред еспресо, увлечени в поглъщащ разговор.

— Чели ли сте книгата на Фицджералд „Пиратът край брега“?

Тинсли поклати отрицателно глава и гарвановочерни кичури коса нежно се плъзнаха по блузата й.

— Напомняте ми на главната героиня — в дълбоките му сиви очи проблесна нещо недоизказано. Тинсли изчака, но той не го произнесе на глас.

— Надявам се, че това е комплимент — засмя се тя, като вече планираше да мине през библиотеката между часовете и да хвърли око на книгата. Сравнението с героиня на Фицджералд би могло да бъде и обида, но тя имаше предчувствие, че в случая не е така.

— Вижте, колкото и да не ми се иска, трябва да тръгвам, имам часове — тя се надигна от стола си без желание.

— Ако имате нужда от нещо, когато и да е — Ерик изглеждаше така, сякаш полагаше усилия да запази изражението си неутрално, — знаете къде да ме намерите.

Той стана и се приближи към вратата, хвърляйки поглед към часовника „Картие“ на дясната си китка. Редом с него носеше и инкрустирана с платина гривна. Без да се замисли, Тинсли протегна ръка и я докосна. Далтън леко се изненада от неочаквания жест, но не отмести ръката си.

— Това е великолепно! — каза Тинсли, останала без дъх, а пръстите й се движеха по деликатната верижка. — Баща ми имаше точно такава, но я откраднаха. Викторианска ли е?

Тя вдигна очи към него и видя, че лицето му беше съвсем близо до нейното. Бързо се върна на гривната и започна да разглежда нейната закопчалка, като се наслаждаваше на близостта на кожата му. Сантиметър по вдясно и щеше да я докосне. Сърцето й се ускори.

— Предполагам, че и вие познавате добре миналото си — Ерик я дари с бърза усмивка, без дори да направи усилие да отмести ръката си. — Да, викторианска е. Принадлежала е на прадядо ми, всъщност даже на прапрадядо ми. Подарък от кралското семейство на… не съм сигурен на коя държава точно.

Гръдният му кош се издигаше и спускаше под идеално изгладените риза и вратовръзка. Беше ясно, че агонизира, но Тинсли все още не беше готова да го освободи. Забеляза, че бузите му са поруменели. Отвори виолетовите си очи още по-широко, с ясното съзнание, че така насочен, погледът й през гъстите черни мигли е неустоим.

— Мога ли да я понося малко? — Това за нея беше най-сигурният тест. Ако й я даде, значи е готов да забрави за Брет и да се възползва от шанса си да бъде с Тинсли. — Ще се радвам да я усещам на ръката си, поне за няколко дни…

Ерик примигна със сивите си очи. Без да проговаря и без да отделя поглед от Тинсли, той откопча гривната с лява ръка и я подаде. Вместо да я вземе, тя протегна дясната си китка с дланта нагоре, за да може той лично да й постави бижуто.

— Бъди много, много внимателна с нея — тържествено каза Ерик, докато се бореше със закопчалката, а пръстите му докосваха нейната кожа. — Китката ти е по-тънка от моята, така че дръж гривната под око. Тинсли проследи очите му, които се придвижиха бавно от фината й ръка към тялото й.

— Ще я пазя с цената на живота си — закле се тя, неспособна да изтрие флиртуващата победоносна усмивка от устните си — и ще ти я върна следващия път, когато се видим. Обещавам.