Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Наричай ме Ерик, моля те! — изстена той шеговито и посочи кожения стол пред бюрото си.

Тинсли седна, приглаждайки полата си и кръстоса крака с отработен, елегантен жест. Ерик се престори, че не забелязва цепката и се настани зад бюрото. Прехвърли купчина папки, преди да извади една и да я отвори.

— Винаги съм смятал, че учениците трябва да се обръщат към учителите си с малките им имена. Това би им придало по-човешки облик. А мен би ме накарало да не се чувствам толкова престарял.

За Тинсли беше съвсем лесно да се концентрира върху човешкия облик на Ерик — облик на един много здрав и пълнокръвен представител на мъжкия пол. Вероятно античната история щеше да й бъде далеч по-интересна, ако Ерик й беше учител. Той се усмихна към нея през бюрото.

— Е, как са нещата след завръщането ви?

„Неясен въпрос“, помисли си тя, „Кои неща! Уроците? Момчетата? Досадните съквартирантки?“

— Добре. Хубаво е, че отново съм тук.

Колкото и вълнуващи да бяха пътешествията с родителите й по света, зелените морави на „Уейвърли“ й вдъхнаха сигурност — тук тя знаеше как да омайва учителите си и как да скалъпи теста за Натаниъл Хоторн за по-малко от час, но да получи най-висока оценка. А и храната не беше чак толкова екзотична и почти негодна за ядене. Ерик се наведе към нея и каза:

— Знаете, че като ваш съветник съм длъжен да ви следя, за да съм сигурен, че инциденти като миналогодишния случай с екстази никога повече няма да се повторят.

Ерик доби сурово изражение за момент и Тинсли отчете провала му в опита си да я сплаши. Все пак кимна смирено и изписа покаяние върху лицето си.

— Няма да се повтори.

— Добре — каза Ерик със задоволство. — Част от моята работа е да ви помагам да не се отклоните от правилния път.

— Правилният път? — попита Тинсли. — Звучи така, сякаш има и други пътища…

— За вас има, убеден съм — отвърна Ерик с усмивка, която разкри снежнобели зъби и й напомни за времето, когато беше на единадесет и упражняваше техниките за целуване върху една снимка на Аштън Къчър. — Помислили ли сте вече за колеж? Някой конкретен?

— Да, насочила съм се към „Колумбия“ засега — излъга Тинсли, която мразеше дори мисълта за колежи. Когато я питаха по-настоятелно, винаги казваше „Колумбия“, но в действителност и „Колумбия“, и „Принстън“, и „Амхърст“, и „Уилямс“, всички й изглеждаха по един и същ начин: уголемени копия на „Уейвърли“, пълни с разглезени самодоволни деца като нея.

— „Колумбия“ е добро училище. А след колежа? — Ерик заглади вратовръзката върху гърдите си и хвърли поглед към папката на бюрото. — Виждам, че оценките ви са добри по всички предмети, но… всъщност не мога да кажа, че е ясно какви конкретно са вашите интереси.

Той вдигна очи и срещна погледа на Тинсли, като го задържа малко по-дълго от благоприличието. По гръбнака й пробягаха тръпки, толкова силен беше зарядът, с който я гледаше.

— Като изключим тениса, който сте посещавали през първата година — продължи Ерик и вдигна одобрително вежди, сякаш би се радвал да я види на корта някой път, — единственото ви странично занимание извън задължителните часове е членството в „Синефилс“, филмовото общество на Академията.

— Всъщност „Синефилс“ е основано от мен — отговори Тинсли със защитна нотка в гласа си.

— Е, това е впечатляващо.

— Не е кой знае какво — започна тя да скромничи. — В сутерена на „Хопкинс Хол“ имаме невероятен киносалон, истинско произведение на изкуството, който се използва само когато някой учител реши да покаже филм на учениците си. — Тинсли поклати глава. — Били ли сте там?

Филмовата зала беше едно от най-еротичните места в кампуса, със скъпи кожени кресла, огромен екран и модерни свръхтехнологични осветление и звук. Имаше само двайсет места, затова и атмосферата беше някак интимна — като частната прожекционна зала на някой прочут холивудски режисьор в имението му в Бевърли Хилс.

— Не, не съм — заинтригувано каза Ерик. — И дори не знаех, че съществува такова нещо тук. По мое време с положителност нямаше кинозали.

— Трябва непременно да я посетите.

Тинсли се замисли колко ли вълнуващо би било да седи в мрака с Ерик и двамата да гледат някаква възбуждаща драма на големия екран, като „Горещи тела“ например. Или пък да не я гледат. Отвън на двора някакви музикални фенове взеха да обсъждат кои песни са най-подходящи за завръщане вкъщи. Лузъри.

— Знаете ли какво си мисля? — попита Ерик, поставяйки лакти върху бюрото си. Тя се досети за няколко варианта на неговите мисли. Помести се грациозно в креслото си и вместо да докосва игриво коса — жест, който момичетата прекалено често използваха, за да привлекат мъжкото внимание — тя се съсредоточи в докосването на погледа му, което се оказа по-трудно от очакваното. Очите му я пронизваха.