Сесили Зигесар: Дръзката

— Предполагам, че мога да почакам — Изи отново заложи на неустоимия си кентъкски акцент, — ако много настояваш.

Тъмносините му очи срещнаха погледа на Джени и по гърба й сякаш премина ток, който се спусна чак до върха на дръзките гумени ботуши.

— Ще си измислим нещо наистина яко за този уикенд — обеща Джени, докато вървяха по чакълестата пътека към общежитието „Дъмбъртън“, — ще отидем да яздим в петък и после да вечеряме някъде. Може дори да пробвам лек тръс този път, а?

— Отлично! — ухили се Изи. — Ще предам на Кредо, че вече си готова за предизвикателства.

— Не, не съм! — извика Джени и с бедрото си избута Изи изпод чадъра навън, към бурята.

— Последния път предизвикателствата бяха предостатъчни.

Изи се шмугна отново при нея и я обгърна с ръка:

— Тогава да те изпратя до стаята?

Самото споменаване на думата „стая“ я накара да се скове. Причината за нейната ученолюбивост се криеше частично (или дори изцяло) в ужаса й от хипотетичната възможност да остане насаме с новата си съквартирантка, Кели Върнън. Дори старата прашна библиотека й се виждаше по-приятна алтернатива.

Отначало Джени делеше четворна стая в общежитието с Кели, Тинсли и Брет Месършмид, но след като Кели и Тинсли бяха заловени да се промъкват в „Уейвърли“ след тайното парти в президентския апартамент на „Бостън Риц-Брадли“, декан Меримаунт ги раздели. Първата седмица след преместването на Брет и Тинсли на долния етаж, от стая 303 в стая 121 на „Дъмбъртън“, беше най-кошмарната в живота на Джени. По-конфузна дори и от седмицата на първия й цикъл, когато беше на къмпинг с баща си в пустошта на Върмонт и се наложи да носи древните, подобни на памперс превръзки, които се продаваха в близкия магазин. Кели притежаваше таланта да гледа Джени по един особено унизителен начин, с който сякаш не само я игнорира, ами й внушаваше, че не съществува изобщо. Може би това помагаше на Кели да преодолее факта, че новата й съквартирантка е завладяла сърцето на старото й гадже. Дали се е случило с лоша умисъл или пък не, нямаше никакво значение за нея. Важно беше само, че се е случило .

Една вечер Джени се беше прибрала от библиотеката и бе заварила Кели да прибира току-що изпраните си и изгладени дрехи в гардероба (много богатите ученици в Академията даваха прането си в локалното химическо чистене и Джени се чувстваше като истински плебей, задето все още използва пералната машина с монети на приземния етаж). Забеляза, че дългата й руса коса с ягодовочервени кичури е скъсена до раменете и оформена на елегантни пластове. След известно колебание, беше казала: „Уау, косата ти изглежда супер!“ и действително си го мислеше. Но Кели само се прозина отегчено и заоглежда зъбите си в огледалото за следи от червило. Единственият път, в който фактически й проговори от бостънския уикенд насам, беше доста неприятен, меко казано. „Това нова рокля ли е?“, бе попитала Джени един следобед. Както обикновено, не очакваше отговор, защото, в крайна сметка, въпросът беше напълно безсмислен — откак се раздели с Изи, всичките дрехи на Кели бяха нови. Разкъсани опаковки с лого на скъпи магазини се трупаха на купчини в боклука всеки ден, а до гардероба й се издигаше планина от неотворени кутии с обувки „Мисони“ и „Майкъл Корс“. Само че тогава Кели се бе обърнала — след всяко нейно движение косата й падаше на мястото си така идеално, сякаш е родена с тази прическа — и царствено беше отвърнала: „Да. И ако имаше някакъв шанс да ти стане, бих се притеснила сериозно да не ми откраднеш и нея.“ След това се изнесе от стаята и остави Джени със зяпнала уста.

Ето защо Джени реши да се махне от очите на Кели, за да й осигури пространството, от което се нуждае. Изгради си навик да става рано сутрин, да взема душ, да се облича и да изчезва навън, още преди Кели да е свалила алената си копринена маска за очи и да е станала от леглото. Този разбойнически начин на живот обаче се оказа доста изтощаващ и Джени вече започваше да се уморява от усилията си да отгатва кога Кели ще напусне стаята, за да може да се вмъкне тя.

— Добре ли си? — Изи вдигна яката на сакото си, за да се защити от плющящия дъжд.

Капките трополяха върху върховете на ботите му „Док Мартенс“ с неопределен цвят. Черни? Бордо? Или просто мръсни? Един прокъсан жълт конец се отдели от подметката им и се провлачи в калта, когато той зарови крак в камъчетата по алеята. Дори обувките му бяха сладки.

— Мисля, че да — Джени внезапно свали чадъра си и вдигна лице към дъждовното небе, за да позволи на капките да се разлеят върху кожата й. Ню Йорк й липсваше, съвсем малко. Новите гумени ботуши щяха да са просто идеални за цапане в локвите, които сигурно точно в този момент се оформяха пред дома й между „Уест Енд Авеню“ и „Улица 99-та“.