Сесили Зигесар: Дръзката

— Не забрави ли нещо? — чу тя нисък глас зад себе си и усети нежно сръчкване в гърба.

Завъртя се и застана лице в лице с Изи, размахал заплашително пред нея бледорозовия й чадър като шпага за фехтовка.

— Искаш го назаем? — попита Джени и отстъпи, за да направи място на останалите ученици да излязат.

— Ами… не, благодаря, не е точно мой цвят — отвърна Изи и пусна сака си на земята, за да навлече униформеното червено-кафяво сако с емблема на „Уейвърли“. Според правилника на Академията, който Джени ревностно изяде с кориците, преди да постъпи в пансиона и да осъзнае, че всъщност никой не го взема насериозно, всички униформени сака трябва да бъдат в „подходящо поддържано състояние“. Каквото и да означава това. Джени беше сигурна, че сакото на Изи — постоянно измачкано, с протрити ръкави и полуотлепена емблема — не би се вписало в изискванията на правилника.

— Не бъди толкова сигурен. Изглеждаш добре в керемидено, а в кръглата палитра на г-жа Силвър то е само няколко нюанса след розовото — пошегува се тя и взе чадъра си.

— А ти пък изглеждаш добре във всички цветове — конспиративно прошепна Изи, навеждайки се към нея. Джени се прокашля леко, за да разсее глуповатата доволна усмивка, която се канеше да превземе лицето й. — Но най-много ти отива черно от въглен по бузите — Изи сложи ръка ниско на гърба й и я поведе извън студиото.

— Какво?? — тя се взря в отражението си върху една от витрините със скулптури, наредени по коридора. Имаше голямо черно петно върху дясната буза. Чудесно. Ето я нея, прекарала часове, бленувайки за романтична среща насаме с Изи в празното арт студио, докато той се е чудил единствено кога ли тя ще забележи най-сетне мръсотията върху лицето си. Джени бързо грабна кърпичка от джоба на дънките си и започна да се трие. Трябваше да я навлажни малко, но за нищо на света не би я наплюнчила пред Изи. Гадост. Сви рамене и храбро прекрачи прага навън, към бурния следобед. „Дъждът ще го отмие“, помисли си тя. Разтвори чадъра и го вдигна над главите им, докато двамата слизаха по стълбите на сградата по изкуства.

— Накъде си сега? — попита Джени. Вървеше на пръсти, за да остави достатъчно разстояние между главата на Изи и чадъра. Макар че вече усещаше щетите от влагата върху къдриците си, тя не можеше да не признае очарованието на хладния, напоителен дъжд. Дворът на „Уейвърли“ изглеждаше забележително, както винаги — тревата грееше в неестествено зелено, а искрящите червени и оранжеви багри на дърветата се обгръщаха от искряща сивкава мъгла. Пейзаж като от пощенска картичка. Картичка, в която Джени живееше.

Изи потупа предния джоб на тениската си в бяло и кафяво райе, която беше толкова износена, че след още някое и друго пране вероятно щеше да се разпадне. Джени изпита спонтанен порив да прокара ръце върху гърдите му… за да усети материята на тениската, много ясно.

— По-добре да отида до конюшните и да проверя как е Кредо. Тя се плаши от дъжда.

— Почерпи я с един морков от мен!

Денят, в който Джени се запозна с кобилата на Изи — Кредо — беше също и денят, в който язди за първи път. И в който целуна Изи Уолш за първи път. Времето в „Уейвърли“ наистина лети! Едва преди десетина дни Изи се бе прибрал по-рано от бостънското парти на „Кафе Съсайъти“ — тайния клуб на Тинсли Кармайкъл — след което я бе измъкнал от леглото, за да посрещнат заедно залеза върху скалите. Говориха си, целуваха се, прегръщаха се. Беше… божествено. Едно от онези неща, които не очакваш да ти се случат в този живот. Особено ако си ниската, ужасно къдрава и ужасно едрогърда второкурсничка Джени Хъмфри.

Изи се усмихна надолу към нея и подритна една от лампите в тревата, предназначени да осветяват декоративно подрязаните в най-различни форми храсти, обрамчили ъгъла на сградата.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той, а по закачливо-срамежливото му изражение Джени отгатна, че в мислите си той гали и някой друг в конюшните, освен Кредо. Тя завъртя игриво чадъра над главите им. Още един дъждовен следобед, прекаран с Изи в конюшните… в пълно усамотение? Звучеше прекалено изкушаващо. Джени поклати бавно глава и отвърна:

— Знаеш, че бих дошла с удоволствие, но може би не днес. Имам гигантско домашно по английски за петък и наистина трябва да се уединя с лаптопа си в библиотеката за известно време.

Не искаше да звучи като пълно дърво, но в момента се радваше на добри оценки в училище и държеше да не изостава. Джени сложи свободната си от чадър ръка върху китката на Изи. От допира до кожата му усети прилив на адреналин, все едно е отново на спортния терен и тъкмо отбелязва първата си точка срещу отбора на противника. Един момент … отказва на Изи, за да отиде да учи! Да не би да е откачена?