Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Брат ми си прекарва времето в нашата фермата на север от Пилане. Той се грижи много добре за нея и баща ми е много доволен от него. Всъщност тя е негова — баща ми му я подари. Това го прави богата партия. Аз също имам ферма, дадена ми от баща ми, така че не му завиждам. Преди около три месеца Могади се ожени за това момиче и то се нанесе в нашата ферма. Там живеят баща ми и майка ми. Лелите ми идват и гостуват голяма част от времето. Къщата е много голяма и има място за всички.

Майка ми не искаше тази жена да стане съпруга на брат ми. Тя каза, че това момиче няма да бъде добра съпруга и само ще донесе нещастие на семейството. И според мен нищо хубаво нямаше да излезе, понеже предполагах по каква причина тя иска да се омъжи за брат ми. Не защото го обичаше или нещо такова — мислех, че баща й я подтиква да се омъжи за брат ми, защото той произхожда от богато и уважавано семейство. Никога няма да забравя, маа, как баща й оглеждаше къщата, когато дойде да уговаря сватбата с моя баща. Очите му бяха станали ей такива от алчност и направо си личеше как пресмята наум цената на всичко наоколо. Той даже попита брат ми колко глави добитък притежава — и това от човек, който вероятно няма нищо!

Приех решението на брат си, макар според мен да не беше добро, и се опитах да се държа колкото може по-приветливо с новата му съпруга. Но не ми е лесно, когато през цялото време виждам как се опитва да настрои брат ми срещу семейството му. Явно иска да изгони майка ми и баща ми от къщата, освен това се държи грубо с лелите ми. Къщата прилича на капан, в който се е уловила оса и сега непрекъснато жужи и се опитва да ужили другите.

Мисля, че това само по себе си е достатъчно лошо, но се случи и нещо друго, което ме разтревожи още повече. Преди няколко седмици бях в този край и наминах да видя брат си. Когато пристигнах, ми казаха, че той не е добре. Отидох в стаята му и го видях да лежи в леглото и да се държи за корема. Мислеше, че е от храната — може би месото било развалено.

Попитах го дали е викал лекар, но той каза, че не било чак толкова сериозно. Скоро щял да се съвземе, нищо, че в момента се чувствал много зле. След това отидох да видя майка си, която седеше сама на верандата.

Тя ме повика да седна до нея и след като се увери, че наоколо няма никого, ми каза какво мисли.

— Тази жена се опитва да отрови брат ти. Видях я да влиза в кухнята, преди да сервират неговата порция. С очите си я видях. Казах му да не яде от месото, уж че е развалено. Ако не му бях казала това, щеше да изяде цялата порция и да умре. Тя се опитва да го отрови.

Попитах я защо една съпруга би правила това.

— Нали тъкмо се е омъжила за хубав и богат мъж — казах аз, — защо ще се опитва да се отърве от него толкова скоро?

Майка ми се изсмя.

— Защото ще бъде много по-богата като вдовица, отколкото като съпруга — бе нейният отговор. — Ако той умре, преди да им се родят деца, според завещанието му всичко отива за нея. Къщата, фермата, всичко. Веднъж като получи това, ще може да ни изхвърли, нас и лелите. Но най-напред трябва да го убие.

Отначало мислех, че това е абсурдно, но колкото повече разсъждавах над всичко, толкова повече осъзнавах, че това е много сериозен мотив и че може да е истина. Не можах да говоря за това с брат си, тъй като той отказва да слуша каквото и да било против жена си, затова реших, че е по-добре да намеря някой, който не е от семейството, да проучи въпроса и да разбере какво става.

Маа Рамотсве вдигна ръка да го прекъсне:

— За такива неща има полиция, раа. Това ми звучи като за полицията. Те са свикнали да се занимават с отровители и други подобни. Ние не сме такъв вид детективи. Ние помагаме на хората да решават проблеми. Не се занимаваме с разкриване на престъпления.

Маа Рамотсве забеляза как маа Макутси се оклюма при тези нейни думи. Тя знаеше, че помощничката й има различно виждане за ролята им — нямаше как да няма различия, когато едната беше на почти четирийсет, а другата — на двайсет и осем, маа Рамотсве осъзнаваше това. На почти четирийсет — всъщност вече четирийсет, ако трябва да сме съвсем точни — вече не ти се щат много вълнения; на двайсет и осем обаче тъкмо му е времето да ги изпиташ, ако въобще го искаш. Маа Рамотсве разбираше това добре. Когато се омъжи за Ноте Мокоти, тя копнееше за целия блясък, който върви с това, да си жена на известен музикант, на мъж, който само с влизането си в някоя стая привличаше погледите на всички — мъж, чийто глас сякаш бе изпълнен с вълнуващите ноти на джаза, които той изтръгваше от блестящия си тромпет марка „Селмер“. След като бракът им приключи — а той просъществува съвсем кратко, — оставяйки като единствен спомен малкия тъжен надгробен паметник, белег за краткия живот на тяхното преждевременно родено дете, тя закопня за стабилност и ред. Вълненията категорично не бяха това, което търсеше; всъщност Кловис Андерсън, авторът на нейната професионална библия „Принципи на работата на частния детектив“, предупреждаваше изрично на страница втора, та даже още на първа, че онези, които стават частни детективи, за да търсят живот, пълен с вълнения, грешат много сериозно за същността на работата. „Нашата работа — пишеше той в един пасаж, който бе здраво запечатан в паметта на маа Рамотсве и който тя цитира изцяло на маа Макутси, когато я назначи, е да помагаме на хората в нужда да разрешат неразрешените въпроси в живота си. В нашето призвание няма почти нищо драматично, това е по-скоро един процес на търпеливо наблюдение, дедукция и анализ. Ние сме изкусни наблюдатели, наблюдаваме и съобщаваме в работата ни няма нищо романтично и онези, които търсят романтика, следва да оставят този наръчник и да се заемат с нещо друго.“