Амели Нотомб - Зимно пътуване

— А аз смятах, че вие сте писателката.

— Странно. Преди да срещна Алиенор, и аз като повечето хора смятах, че мога да пиша. Откакто тя ми диктува текстовете си, разбрах какво ме различава от истинския писател.

— Тя ви диктува?

— Да. На нея й е много трудно да пише на ръка. А клавиатурата на компютъра направо я парализира.

— Не е ли мъчително за вас?

— Това е любимото ми задължение. Когато бях обикновена читателка на Алиенор, не си давах сметка за нейното изкуство. Ясната й проза насърчава към писане, защото човек си мисли, че е лесно. Всеки читател би трябвало да преписва текстовете, които харесва — това е най-добрият начин да проумее защо го възхищават. Прекалено бързият прочит не дава възможност да се разбере какво се крие зад привидната простота.

— Гласът й е странен, трудно я разбирам.

— Това е част от нейния проблем. Трябва да се свикне с дикцията й.

— От какво точно страда?

— Рядка форма на аутизъм — болестта на Пньо. По името на доктор Пньо, описал умствената недостатъчност, известна още като „лек аутизъм“. Един от проблемите на страдащите от нея е, че не се защитават от агресията, не я схващат като такава.

Помислих и казах:

— Но в нейната книга…

— Да. Но то е, защото Алиенор е писател. В качеството си на писател тя успява да формулира неща, които не вижда във всекидневието. Уви, далеч не всички страдащи от аутизъм имат тази дарба.

— Значи нейният талант няма нищо общо с медицинския й проблем?

— Напротив. Талантът й представлява имунна защита срещу болестта. Изпитвам ужас от теорията за необходимото зло, но трябва да се признае, че без този аутизъм Алиенор не би развила такъв стил на писане.

— Освен че пишете под диктовката й, какво друго правите за нея?

— Аз съм посредник между Алиенор и света. Това е важна функция — преговарям с издатели, грижа се за нейното физическо и психическо здраве, купувам й храна, дрехи и книги, подбирам музиката, която слуша, водя я на кино, готвя й, помагам й да се къпе…

— Тя не може ли сама да се къпе?

— Алиенор възприема телесната мръсотия като нещо забавно и не разбира защо трябва да се мие.

— Намирам, че сте голяма куражлийка — казах, като си представих въпросното къпане.

— Аз й дължа много. Живея на нейни разноски.

— Но правите всичко за нея, заслужено е.

— Ако не беше тя, щях да работя нещо обикновено и досадно. Благодарение на нея животът ми може да се нарече живот, наистина й дължа всичко.

Тези думи ме поразиха. Струваше ми се, че не бих понесъл и за миг такова битие, а тя беше страшно доволна!

Уплаших се да не се окаже някаква светица. Заради раздразнението, което предизвикват у мен, светиците ми оказват някакво особено еротично въздействие. Не исках да изпитвам точно това към тази млада жена.

— Как се казвате? — попитах, за да сложа край на всичкото това благородство.

Тя се усмихна като картоиграч, хвърлил силен коз.

— Астролаб.

Ако се хранех в този момент, сигурно щях да се задавя.

— Но това е мъжко име! — възкликнах.

— А, най-после някой да го знае!

— Това е синът на Елоиза и Абелар!

— Да не би в EDF да назначават специалисти по схоластика?

— Как им е хрумнало на вашите родители да ви нарекат Астролаб?

— Вие поне разбирате, че това не е някакъв псевдоним, който съм си избрала, за да шашкам хората.

Така беше. На гърба си бях изпитал какво е да имаш родители, които избират ненормални имена за потомците си.

— Майка ми се казваше Елоиза — продължи тя, — а баща ми Пиер, малкото име на Абелар. Дотук нищо странно. Малко след като съм била зачената, баща ми станал фанатичен почитател на Фидел Кастро и изоставил майка ми, за да отиде да живее в Куба. Мама се правеше, че смята „кастрист“ и „кастрат“ за думи с един и същи корен. За отмъщение ме нарекла Астролаб, надявайки се така да предизвика у баща ми някаква реакция. Той обаче така и не се върна.

— Не е много честно да дадеш на детето си някакво име за отмъщение.

— И аз мисля така. Но в същото време харесвам името си.

— И с основание. То е прекрасно.

Искаше ми се и тя да прояви любопитство. Уви, тя не ме попита как се казвам. Така че реших сам да й кажа. След като й обясних кой е Зоил, заключих:

— Ние с вас имаме нещо общо — шантави лични имена, които родителите ни са ни дали с престъпна нехайност.

— Може и така да се каже — каза тя с хладния тон на човек, който иска да приключи разговора. — Алиенор сигурно вече е надписала книгата. Да идем да си я вземете. Мисля, че отнех доста от скъпоценното ви време.