Амели Нотомб - Зимно пътуване

Жената ставаше враждебна. Разбрах, че ме подканят да си тръгвам. Единственото, което постигнах, бе нова среща за уплътняване на тавана с найлон.

— Ще бъде грозно — каза тя.

— Но временно — отговорих с помирителна усмивка.

Оставих за следващия път въпросите, които умирах да й задам.

Щом излязох навън, се затичах към книжарницата при халите, където потърсих романите на А. Малез. Попаднах на „Халосни патрони“ от Алиенор Малез. Алиенор! Беше толкова хубаво, че онемях.

След като прочетох романа, се запитах с известен страх дали тези халосни патрони са по-безопасни от истинските. Не успявах да си отговоря, нито да разбера дали романът ми харесва, както е трудно човек да реши кое е по-добре — да го уцели отровна стрела между очите или да плува с ранен крак сред стадо акули.

Но имаше и позитивна страна — облекчението, което изпитах, когато свърших книгата. Бях страдал по време на четенето, макар и не по литературни причини. Впрочем много ми хареса, че нямаше снимка на авторката върху обложката — в днешно време е все по-трудно да избягаш от тези писателски физиономии в едър план. Бях очарован, че не си бяха послужили с пленителното лице на госпожица Малез за търговска примамка. Справката не уточняваше възрастта на писателката, а само, че става дума за един от най-обещаващите таланти на нейното поколение. Можеше да се заключи, че книгата притежава качества.

От рубриката „От същия автор“ разбрах, че този не е първият й роман. Вече бяха публикувани „Без упойка“, „In Vivo“, „Взлом“ и „Последен стадий“. Изпитах отчаянието на рицар, който, току-що спечелил победа, разбира, че дамата на сърцето му го изправя пред четири нови изпитания от същия характер.

Поръчах романите в кварталната книжарница и зачаках трескаво следващата среща. Дали да не поискам да ми напише посвещение? Добра ли е тази идея? Ако бях писател, щеше ли това да ми хареса? Няма ли да й се стори неуместно или прекалено фамилиарно, няма ли да реши, че се намесвам в личния й живот? Тези етични въпроси мъчеха съвестта ми и изпълваха ограниченото ми социално пространство.

В уречения ден сложих „Халосни куршуми“ в раницата си без ясен план за действие. Толкова бях мислил за сияйната Алиенор, че в себе си я наричах „Диамант“. Трябваше да внимавам да не я назова така на глас. Трудна работа — все едно да имаш спешна нужда от красота и да не изпиташ благодарност към арфист, който точно в този момент изпълнява Дебюси.

Алиенор ме прие с учтивост, от която ме заболя. Ненормалната й дружка седеше в своя ъгъл и ядеше димящо пюре. „Стопля“, каза тя със заешката си уста. Съгласих се и се захванах за работа. Опъването на найлона се оказа по-трудно, отколкото си мислех. Писателката ми помогна и аз със срам си помислих, че ако не беше тя, щях да я оставя на течение до завръщането ми с цял екип работници.

— Виждате ли, че не е толкова грозно — казах, когато инсталирането свърши.

— Небето заслужава нещо по-добро от пластмасова завеса — отговори тя. — Кога ще я махнете?

— Има време, току-що я сложихме. На ваше място не бих пипал нищо преди края на април.

От голямата чанта, в която донесох найлона, извадих най-малкия модел радиатор за лъчисто отопление.

— Вече имате изолация и си струва да затоплите стаята — казах аз. — Този модел консумира много по-малко ток от конвекторите.

— Не съм ви искала нищо.

— Не сте длъжни да го ползвате, но не ме карайте да го мъкна цял ден напред-назад. Оставям го тук, ще го прибера в края на април заедно с найлона.

Тя свали ръкавиците си и едва докосна радиатора, сякаш той беше натрапено домашно животно. На едната й ръка видях ужасна рана и не можах да сдържа реакцията си.

— Нищо особено — каза тя. — Електрическата грейка избухна, докато спях. Добре, че минах само с изгаряне на ръката.

— Бяхте ли на лекар?

— Няма нужда. Изглежда страшно заради мехурчетата, но не е опасно.

Тя отново сложи ръкавиците си. В апартамента беше толкова студено, че въздухът можеше да се нареже на кубчета. При мисълта да оставя момичето в тази ледена килия сърцето ми се сви.

— Успявате ли да пишете тук? — измънках.

— Алиенор! Питат те нещо!

Ненормалната доби слисан вид, който обаче беше нищо в сравнение с моя. Какво! Тя ли е писателката?

— Успявате ли да пишете тук? — повторих с ужас, взрян в остатъците от пюрето по устата й.

— Харесва ми — отговори заешката уста.

За да прикрия уплаха си, отидох да взема книгата от раницата си.