А реакцията на моите родители? Баща ми ще каже: „Винаги съм знаел, че вторият ми син е особен. Прилича на мен.“ Майка ми пък бързо ще измисли автентични спомени, предрекли съдбата ми: „Когато беше на осем години, правеше самолети от «Лего» и после ги мяташе върху сглобения замък.“
От своя страна сестра ми ще се разнежи над истински случки без никаква връзка с атентата: „Той дълго гледаше бонбоните в шепата си, преди да ги изяде.“
Брат ми, ако жена му изобщо го остави да говори, ще каже, че не е могло да се очаква друго, като се има предвид името ми. Прав ще бъде.
Докато съм бил в корема на майка си, родителите ми решили, че ще съм момиче и ще се казвам Зое. „Прекрасно име, което означава живот!“, казвали те. „И което се римува с твоето“, казвали на Клое, която вече била очарована от бъдещата си сестричка. Те били толкова удовлетворени от своя първи син — сериозния Ерик, че появата на второ момче им се виждала излишна. Зое не можела да бъде друго, освен една малка двойничка на прелестната Клое.
Родил съм се с досадно опровержение между краката. Те го приели позитивно, но продължили да държат на името Зое и упорито да му търсят мъжки еквивалент. В някаква стара енциклопедия открили името Зоил и ме нарекли така, без дори да се поинтересуват от значението му. Така ме обрекли на уникалност.
Научих наизуст шестте реда, посветени на Зоил в речника на чуждите имена: „Зоил (на гр. Зоилос) — гръцки софист (Амфиполис или Ефес, ок. IV в.). Известен най-вече със злобната си, дребнава критика към Омир, той бил наречен «Омиромастикс» (Омировата напаст). Смята се, че такова било заглавието на книгата, в която, изхождайки от здравия разум, се опитал да докаже колко абсурден е прекрасният епос.“
Името навлязло и в обикновения език. Гьоте, убеден в собствения си гений, окачествил като зоилисти презрително настроените към него критици. От една филоложка енциклопедия научих, че Зоил дори е бил линчуван от тълпата заради отношението си към „Одисея“ и че вследствие на това умрял. Каква героична епоха, в която почитателите на едно литературно произведение без колебание убиват заядливите му критици!
Накратко, Зоил бил противен и жалък кретен, което обяснява защо никой никога не е нарекъл детето си с неговото име. С изключение на родителите ми, разбира се.
Когато на дванайсет години разбрах кой е печалният ми адаш, поисках обяснение от баща ми, а той се измъкна с думите: „Никой не знае нищо за него“. Майка ми беше още по-забавна.
— Остави хорските приказки!
— Мамо, това го пише в енциклопедията!
— Ако трябваше да вярваме на всичко, което се пише…
— Трябва! — отговорих аз упорито.
Тогава тя избра по-подла аргументация.
— Прав е бил, съгласи се, че „Илиада“ е малко разтеглена.
Никога нямаше да признае, че не я е чела.
Да ми бяха дали името на друг софист — Горгий, Протагор или пък Зенон, чиято интелигентност винаги е впечатлявала хората… Наречен на най-презрения древен философ, не можех да очаквам блестящо бъдеще.
На петнайсет години хванах бика за рогата и реших да изпреваря съдбата, като се опитам да преведа Омир.
През ноември имахме една седмица училищна ваканция. Родителите ми притежаваха барака в края на гората, където понякога ходехме, за да сме сред природата. Поисках им ключовете.
— Какво ще правиш там сам? — попита баща ми.
— Ще превеждам „Илиада“ и „Одисея“.
— Вече са прекрасно преведени.
— Знам. Но когато човек превежда една книга, между него и текста се поражда много по-силна връзка, отколкото при четенето.
— Да не би да искаш да опровергаеш съименника си?
— Не знам. Преди да си изградя мнение, трябва да опозная произведението в дълбочина.
До селото отидох с влак, оттам до къщата вървях пеша десетина километра. С вълнение усещах тежестта на стария речник и на двете книги в раницата ми.
Пристигнах късно в петък вечер. В къщурката беше смразяващо студено. Запалих огън в камината, сгуших се в един фотьойл и се завих с няколко одеяла. Студът така ме изтощи, че съм заспал.
Събудих се объркан рано на другата сутрин. Въглените грееха с червена светлина в сумрака. Мисълта за това, което ме очакваше, ме изпълваше с възторг — на петнайсет години щях да прекарам девет дни напълно сам и да се запозная в подробности с най-почитаното произведение в историята. Хвърлих един пън в камината и си направих кафе. Преместих една масичка близо до огъня и поставих върху нея речника и книгите. Взех празна тетрадка и се потопих в гнева на Ахила.
Читать дальше