Амели Нотомб - Зимно пътуване

— Виж — каза хубавицата, — господинът е донесъл твоя роман. Искаш ли да му го надпишеш?

Създанието издаде някакво радостно къркорене, което май означаваше съгласие. Предпочитах хубавата да й подаде книгата, но събрах кураж и я връчих на противната заедно с една писалка, която й направи голямо впечатление.

— Това е писалката на господина. Трябва да му я върнеш — каза тази, чието име не знаех.

Алиенор… Откакто разбрах кой носи това име, то се беше променило и вече ми звучеше като „Alien“. Да, тя приличаше на извънземното нещо от филма. Сигурно заради това така ме плашеше.

— Наблизо има кафене — казах на хубавата. — Искате ли да изпием по чаша?

Тя обясни на лудата, че ще излезе за малко с господина, и й предложи през това време да напише посвещение, достойно за таланта й. Питах се какво ли може да означават понятия като достойно и недостойно в нейното състояние на зомби.

Сигурно тези въпроси се четяха в очите ми, защото щом седнахме в кафенето, хубавата веднага заговори.

— Знам, трудно е да се повярва, че една такава писателка всъщност е бавно развиваща се. Не възразявайте, думата е грозна, но е точна и не я намирам за неуважителна. Алиенор е бавна. Направо е шампион, ако се съди по времето, което й е нужно, за да свърши и най-дребното нещо. Начинът й на изразяване е напълно лишен от баналности, с каквито нашата реч изобилства.

— Не това ме учудва най-много. Книгата й е брутална, а Алиенор изглежда така нежна и мила.

— Мислите, че нежните писатели пишат нежни книги? — попита тя.

Почувствах се като царя на кретените и я оставих да говори.

— Имате право за едно — продължи тя. — Алиенор е нежна и мила. Наистина е такава, няма задни мисли. Ако не бях аз, издателите щяха да я разорят.

— Неин агент ли сте?

— В известен смисъл, макар и да нямаме договор. Запознах се с нея при публикуването на първия й роман преди пет години. Стилът й ми беше харесал и отидох на Салона на книгата, за да ми надпише романа си. На задната корица издателската къща уточняваше, че Алиенор Малез е автентична и неповторима и че „нейната различност обогатява нашето общество“. Когато я видях, изпаднах в шок. Невинността й бодеше очите. Вместо да надписва книгите, които й подаваха, или да лепне комерсиална усмивка на лицето си, тя старателно си бъркаше в носа и нехаеше за неодобрителните погледи на околните. В този момент видях как една жена се приближи до нея и я смушка в кръста, докато с другата ръка подканящо й подаваше писалка. Тогава разбрах, че Алиенор има нужда от закрила.

— На корицата на „Халосни патрони“ не е уточнено, че е… различна.

— От втората й книга нататък внимавах това да не се прави. Шокираше ме идеята на издателя да използва състоянието й като търговски аргумент. Книгите й могат да се четат и без да сме запознати с този детайл. Когато го убедих повече да не споменава проблема й, издателят се опита да публикува снимката й. То си беше същото, тъй като лицето на Алиенор говори само по себе си. Възпротивих се и на това намерение.

— С успех.

— Да. В началото най-трудно ми беше да стигна до Алиенор. Не че тя криеше координатите си, просто не ги знаеше. Бях принудена да я проследя. И така открих тайната — нейният издател я държеше затворена в миниатюрна гарсониера. Сама с един магнетофон. Някаква надзирателка минаваше вечер да изслуша записа, на който Алиенор диктуваше следващия си роман. Ако тя преценеше, че Алиенор е работила добре, й оставяше много храна. Иначе нищо. Алиенор обожава да яде. Впрочем тя не осъзнаваше този шантаж.

— Отвратително.

— Най-лошото бе, че не можех да направя нищо. След дълги проучвания издирих родителите й, които тези измамници, издателите, бяха уверили, че дъщеря им си живее прекрасно в Париж. Разказах им истината. Това ги възмути, но ми признаха, че нямат сили да се грижат за Алиенор. Казах им, че съм готова да я приема в моя дом и да бдя над нея. Добре, че те не бяха придирчиви, защото навремето живеех в невероятна дупка в Гут д’Ор. В сравнение с нея сегашният ни апартамент, купен с авторските права на Алиенор, е палат. Вие бяхте шокиран, че нямаме отопление. В Гут д’Ор нямахме не само отопление, но и течаща вода.

— Издателят не се ли опита да ви попречи?

— Да, разбира се, само че родителите на Алиенор ме определиха за неин опекун, което защитаваше и двете ни. Но аз не я смятам за моя питомница, още повече че тя е с три години по-голяма от мен. Всъщност я обичам като сестра, макар животът с нея не винаги да е лесен.