Амели Нотомб - Зимно пътуване

— Красиво.

— За мен е голяма радост да чувам комплиментите, които правят на Алиенор.

Разбрах как трябва да действам. Започнах да превъзнасям стила на авторката. Малко преувеличавах, но каузата беше справедлива. Астролаб не прикриваше удоволствието си. Беше прелестна гледка.

Когато представлението ми завърши, дамата на моето сърце изръкопляска.

— Вие сте най-големият ласкател, когото съм срещала. Алиенор е очарована.

Не бях сигурен. Забила нос в празната кутия от целувките, писателката разногледо се взираше в картинката на капака. В това влагаше цялата си енергия.

— Всяка моя дума идва от дъното на душата ми — заявих.

— Вие сте много по-надарен литературен критик от този, чието име носите.

— Успокоихте ме — казах, учуден, че е запомнила историята на името ми.

— Как попаднахте в EDF?

Зарадвах се на този интерес към мен и се впуснах да разказвам съкратената си биография на човек, който страстно е обичал филологията, но не е искал да става учител. През 1996 EDF, тогава на върха на своята мощ, отделя специален бюджет за публикуването на сборник разкази на тема „Нови, непознати начини за употреба на електричеството“. Бях на 29 години, когато ме назначиха за директор на проекта. В някое истинско издателство това би било важен пост, но в EDF изглеждах по-скоро нелеп. Когато изчерпаха бюджета, помолих да остана на работа. И ми намериха това местенце, на което съм до ден-днешен.

— Хубава ви е професията — каза Астролаб. — Срещате всякакви хора.

— Най-често попадам на анонимна градска мизерия, на чужденци, които мислят, че идвам да ги изхвърля от жилищата им, на социално слаби, които ми навират бедността си с упрек, на сътрудници на писатели, които се дразнят от моята настоятелност…

Тя се усмихна. Алиенор поиска чай и започна да пие чаша след чаша. Разбрах защо Астролаб се бе снабдила с такъв циклопски чайник.

— Алиенор не прави нещата наполовина. Когато пие чай, кара докрай.

Резултатът не закъсня. Писателката започна да прескача до тоалетната често-често. Беше интересен случай на непрестанно движение. Всеки път, щом изчезнеше, хвърлях въдицата.

— Така бих искал пак да ви видя.

Или:

— Непрекъснато мисля за вас.

Или:

— Даже с три якета едно върху друго сте фина и грациозна.

Или пък направо хващах ръката й.

Но бързото завръщане на Алиенор не оставяше време на младата жена да преодолее стадия на смущението и да откликне.

Искаше ми се да предложа на безподобната писателка направо да се настани в тоалетната, вместо да притичва дотам час по час. Подозирах я в известна инфантилна перверзност.

— Не говорите много — казах на Астролаб.

— Не знам какво да кажа.

— Добре, разбрах.

— Не, не сте разбрали.

Написах адреса си върху лист хартия. Знаех, че вече го има, но така беше по-сигурно.

— Може би писмено ще ви е по-лесно да ми отговорите — казах, преди да тръгна.

Да се влюбиш през зимата не е добра идея. Симптомите са по-възвишени и по-болезнени. Съвършената светлина на студа подсилва печалната наслада на очакването. Хладните тръпки възвисяват екстаза. Който се влюби в деня на света мъченица Лукия, да се приготви за три месеца мъчителна треска.

Другите сезони си имат своите трикове, пъпки, гроздове и листа, в които да скатаят душевните си състояния. Зимната голота не предлага никакво укритие. Има и по-голяма измама от пустинния мираж — миражът на студа, оазисът на полярния кръг, чиято скандална красота става възможна благодарение на отрицателната температура.

И зимата, и любовта предизвикват желание да бъдеш утешен от изпитанието, което ти налагат, но съвпадението им изключва такава възможност. Преодоляването на студа чрез затопляне отблъсква любовта с усещането за непристойност, а охлаждането на страстта с отварянето на прозореца, през който нахлува студеният въздух, те праща в гроба за нула време.

Моят леден мираж се наричаше Астролаб. Виждах я навсякъде. Мислено изживявах заедно с нея безкрайни зимни нощи в неотопленото й жилище. Любовта изключва самодоволството — вместо да си представям как огънят на моето тяло стопля нейното, аз смъквах градусите и нямаше лимит за леденото изгаряне, което можехме да постигнем заедно.

Студът не беше заплаха, а непреодолима мощ, която ни обитаваше, която нашепваше: „Аз съм студът и ако властвам над вселената, то е по простата причина, че искам всички да ме усещат. Всеки творец има такава потребност, но нито един не го постига така добре, както го постигам аз — всички хора и всички светове ме усещат. Когато слънцето и другите звезди угаснат, аз все още ще горя, всички мъртви и всички живи ще попадат в прегръдката ми. Каквито и да са предначертанията на небето, единственото сигурно нещо е, че последната дума винаги ще бъде моя. Тази гордост не накърнява смирението ми, защото знам, че съм нищо, ако не ме усещат, че не съществувам, ако другите не зъзнат. Студът също се нуждае от гориво — моето гориво е вашето вековечно страдание.“