Амели Нотомб - Зимно пътуване

Попитах Астролаб дали любовните й срещи винаги преминават така. Тя ми отговори, че откакто се грижи за Алиенор, аз съм първият й приятел. Погледът на шантавата не ме остави да изпитам докрай гордост от това признание.

— Не може ли да гледа в друга посока? — попитах.

— Трябва да попитате нея.

Поех дълбоко дъх и казах на писателката с възможно най-благ глас:

— Алиенор, представете си, че сте на наше място. Няма ли да изпитате притеснение, ако ви гледат?

Явно бях формулирал това изречение по възможно най-странен начин, защото лицето на съществото изрази дълбоко като кладенец недоумение.

— Алиенор никога не е имала любим — каза Астролаб.

— Но вие можете да имате, не е ли така?

Тя се изкашля многозначително. Поведението ми очевидно беше неуместно. Въпреки това продължих да я целувам, повече за да преборя смущението, отколкото от желание. Тогава писателката се надигна от мястото си и дойде да ни наблюдава по-отблизо. Видях огромните й очи, загледани в мен, и прекратих всякаква любовна дейност.

— Не мога така — казах. — Не мога така.

— Погледът на Алиенор е невинен — възрази Астролаб.

— И така да е. Това не променя нищо. Съжалявам.

— Жалко — каза младата жена. — Беше приятно.

— Не се смущаваш, когато те гледат?

— Вие ми говорите на „ти“! — каза възхитена тя.

— Да. И ти ще направиш същото, нали?

— Добре. Ще трябва и на Алиенор да говориш на „ти“.

Намръщих се. Дали нямаше някакво личностно сливане между двете момичета? Това би обяснило защо воайорството на лудата не смущаваше моята любима.

Реших да пробвам други методи за неутрализиране на паразита, който пречеше на скъпоценното ми любовно изживяване.

— Прочетох всичките ти книги. Много са изискани и доказват, че си свръхинтелигентна. Защо се държиш така, когато съм с Астролаб?

Стъписване на писателката. Тишина.

— Алиенор разбира нещата, когато започне да ги описва.

— Чудесно. Не искаш ли да пишеш, докато съм с Астролаб?

Тишина. Тя продължаваше да очаква моята любима да отговаря вместо нея.

— Алиенор не пише. Тя ми диктува.

Ситуацията изглеждаше безизходна.

Нуждаех се от дълъг разговор с Астролаб, за да разбера виждането й за нашата връзка. Но постоянното присъствие на любопитната й приятелка възпрепятстваше всеки интимен разговор. От друга страна, бях казал, че ще приема нейните условия, и не можех да се отмятам, защото рискувах да разруша всичко. А от това най-много се боях.

Така че възприех единственото възможно поведение — задоволявах се с малкото, което получавах. Всяка вечер след работа отивах в полярния апартамент и вечерях с двете жени. Насилвах се да не забелязвам начина, по който Алиенор яде спанак, и поддържах разговор с Астролаб, която ме слушаше благосклонно. После отивах с нея на канапето, а кръглите като лупи очи на шантавата поглъщаха нашите милувки. Като някой старомоден годеник се оттеглях към 23 часа и се прибирах с метрото разочарован, неудовлетворен и разтреперан.

В почивните дни отивах от сутринта. Присъствах на диктовките, които ме научиха да оценявам писателката и засилиха възхищението ми от нейната предана компаньонка. Алиенор говореше като Делфийския оракул и редеше древногръцката си проза ту бавно, ту настървено. Не схващах и дума от това, което излизаше от устата й, не разбирах езика, на който се изразяваше. В началото мислех, че Астролаб симултанно превежда, но тя ме увери, че възпроизвежда съвсем буквално лиричните отклонения на писателката. Възхвалявах отличния й слух.

— Въпрос на навик — казваше тя.

— Бих искал американците да видят вашия тандем. Те се подиграват на нашата европейска концепция за литературното творчество. Казват, че от материалисти се превръщаме в ирационални теолози, щом стане дума за вдъхновение. Обратно на нас, те твърдят, че писането е дисциплина, която може да се преподава.

— Писането не се преподава, а се учи. Алиенор не откри стила си веднага. Тя посвети дълго време повече на четене, отколкото на писане.

Смахнатата четеше много, но, уви, никога в наше присъствие. Тя не криеше, че сме й много по-интересни от всичко останало. Истината е, че тя не ни наблюдаваше, а ни четеше.

Дамата на сърцето ми правеше списъци и ме пращаше да пазарувам. Много рядко, когато решеше, че е включила прекалено много продукти, тя идваше с мен. Тогава изживявах изключителни моменти — супермаркетът се превръщаше в идиличен будоар, а хората проявяваха висша дискретност и не ни зяпаха, когато се целувахме. Удължавах до границите на възможното нашето усамотяване на щанда на зеленчуците, но неизменно идваше моментът, в който Астролаб ме прекъсваше с думите: