Амели Нотомб - Зимно пътуване

— Алиенор сигурно се тревожи.

Тогава млъквах — прекалено много можех да кажа. Все пак се смятах за щастливец, тъй като всичко бе за предпочитане пред това да съм без нея.

Вечер, независимо от начина, по който бяхме прекарали времето си, не можех да си тръгна, без да изпитам страдание. Дори ласкавата топлина на метрото не ме утешаваше. Предпочитах да мръзна с Астролаб.

Зимата се заинати и удвои усилията си. Колкото и да се позовавах на присъствието си, младата жена оставаше неумолима по отношение на отоплението и не го пускаше, за да прави икономии. В същото време не ми позволяваше да поема този разход.

— Бих имала чувството, че ме обичаш от съжаление.

— Мисля за себе си, не за теб. Умирам от студ.

— Хайде, хайде. Когато ме прегръщаш, целият гориш.

— Всичко е относително — просто съм по-малко замръзнал от теб.

Астролаб носеше постоянно три якета и пластове от панталони — страхотни брони на благочестието, под които тялото й оставаше пълна енигма. Познавах само малките й ръце и финото й лице. Когато я целувах, болезнено усещах вледенения й нос.

Боях се от мига на раздялата. Хлопването на вратата слагаше край на нощта ми и ознаменуваше преминаването ми от един свят в друг. Сякаш пресичах огнен кръг. Когато бях без нея, мислех за ужасни неща. До смърт й се сърдех за режима, който налагаше, макар да нямах право, защото бях приел условията й. Омразата ми надхвърляше собствения си обект — двете млади жени заемаха прекалено малък обем за толкова злост.

Отвращението ми бързо се превърна в това, което е и днес — пълно отрицание на човешкия род, включително и на мен самия. Ето защо самоубийството ми е недостатъчно. Имам нужда да включа в моето самоунищожение добро количество хора, както и едно от постиженията, с които тази раса се гордее.

Логиката ми е следната — Астролаб е най-хубавото нещо, което ми се е случвало на този свят. Тя няма достойнства, тя е самото достойнство. Но това не й попречи да бъде кастриращо жестока с мен. Така че, след като дори цветът на човечеството струва толкова, да приключваме с тази история веднъж завинаги.

И без това актът ми ще е дреболия в сравнение с апокалипсиса, от който се нуждая. Ще унищожа просто едно архитектурно произведение и стотина индивиди. От самотния дебютант, какъвто съм, не може и да се очаква повече. Дано първият ми опит се окаже шедьовър!

Ето че отново избързвам.

Елиенор съобщи гръмогласно, че се оттегля за „голямата си процедура“, и аз използвах момента, за да кажа най-после на моята любима това, което ми лежеше на сърцето.

— Когато спи, тя няма нужда от теб. Би могла да дойдеш при мен.

— Вече говорихме за това.

— Знам, но междувременно желанието ми стана нетърпимо.

— Трябваше да го очакваш. Бях те предупредила.

— Ако ме желаеше, както аз те желая, нямаше да говориш така.

Тя въздъхна. В такива моменти я мразех толкова, колкото я обичах.

— Кажи нещо! — негодувах.

— Тогава ще се повторя — винаги ще бъдем заедно с Алиенор.

— Чудесно. Да отидем при нея в клозета.

— Не ставай вулгарен, Зоил.

— Просто се опитвам да ти покажа абсурдността на положението.

— Dura lex sed lex. 6

— Нищо не ти пречи да промениш този закон.

— Заклех се на Алиенор, че никога няма да я оставя сама.

— На бас, че отдавна е забравила клетвата ти.

— Но аз не съм я забравила.

В този миг така силно исках да я убия, че не знаех на кой свят съм. Точно тогава ми хрумна една идея, която поне за момента ме спаси.

— Правилата са валидни и за теб. Ако предложа занимание за трима ни, ще приемеш ли?

— Сексуално занимание за трима? — разтревожи се тя.

— Не, разбира се.

— Тогава приемам.

Вътрешно ликувах, а тя не знаеше какво я очаква.

— Следващата събота ще дойда преди обяд. Не закусвайте много обилно.

— Идеята ти с ядене ли е свързана?

Замислих се за миг.

— Може и така да се каже.

— Прекрасно! И двете с Алиенор сме много лакоми.

— Не мога да ти обещая, че ще е много вкусно.

Писателката се върна от тоалетната с подчертано доволен вид. Астролаб й съобщи, че в събота закуската ще приготвя аз. Чалнатата запляска с ръце. Обхвана ме сценична треска.

— Каквото и да донеса, ще го ядете, нали?

— Разбира се — възмути се Астролаб, — изглеждаме ли ти невъзпитани?

В уречения ден пристигнах с големи чанти, пълни догоре, за да не разочаровам двете млади жени. Всъщност бях напълнил чантите с какво да е, за да поддържам версията за храна, докато това, което наистина им носех, можеше да се побере в джоба ми и се състоеше от три кутийки от хапчета и един диск.