Амели Нотомб - Зимно пътуване

Отговорих веднага. Проявих мъдростта да не изразявам омразата си към лудата — ако доловеше и една минимална част от нея, Астролаб щеше да ме задраска от списъка на познатите си. Написах, че любовта зове любов и че няма нужда да избира между Алиенор и мен. Можехме да живеем тримата. Щях да й помагам да се грижи за писателката и да я отменям в част от работата й.

Докато пишех трескаво тези фрази, се опитвах да убедя сам себе си, че точно това искам. Пълното отсъствие на искреност беше очевидно — идеята да деля моята любима с тази малоумна въобще не ми се нравеше. Представях си нелепи сцени — как усамотяването ми с Астролаб се прекъсва от някаква криза на откаченото изчадие или как тримата вечеряме на свещи, при което Алиенор унищожава блюдата, без да остави нищо за нас, или как намирам нечистотиите от носа й по ризата си, как Астролаб, уморена, ме моли да я заменя и да изкъпя приятелката й във ваната с плуващи пластмасови патета — не, благородството ми не може да стигне чак дотам. Бях като всички останали — страхувах се от ненормални и се чувствах неспособен да надмогна примитивния си страх.

Този път писмото на Астролаб не закъсня. Тя обясняваше това, което се правех, че не знам — колко неосъществим е проектът ми. Съжителството с Алиенор предполагало задължения и изпитания, за които съм нямал и най-малка представа. Присъствието на трети човек не само не би облекчило работата й, но би представлявало допълнителна трудност.

Това изречение ме разби — значи третият човек съм аз. Как съм могъл да си представя, че ще бъде иначе? Връзката между двете жени беше по-силна от всичко. Изпитах убийствена ревност от лудата. Да, исках да съм на нейно място. Не тя страдаше от болестта си, а аз. А защо ли да не започна да я имитирам? И аз можех да играя ролята на дебил, пък и без това състоянието ми на нещастно влюбен не бе много по-различно. Щом това би ми помогнало да се харесам на Астролаб!

Силно разгневен й отправих едно мъгляво послание — сега съм доволен, че смисълът му е бил неясен. Написах й, че няма право да се подлага на такива лишения. Аз, разбира се, не съм толкова претенциозен, че да смятам живота й за напразен, ако не се посвети на любовта между нас. Но тя не може да не отдава заслуженото ако не на тялото си, то поне на душата и сърцето си. Защо да се прави, че не чува вълнуващия зов, без който никой не може да живее? Готов съм да се подчиня на условията й, да приема всяко място за нашите срещи, предложено от нея. Сигурен съм, че мога да я направя щастлива и че това би се отразило добре на Алиенор (което, разбира се, ми бе напълно безразлично, но не го споменах). Наясно съм, че не можем да живеем заедно, но можем все пак да се срещаме.

Отидох да пусна писмото в кутията й, за да не губя време. По пътя си мислех защо съм така сигурен, че това момиче, за което не знаех почти нищо, е жената на живота ми. Досега никоя друга не бях чувствал като такава. Обичах я повече, отколкото можех да изразя с думи.

После се затворих вкъщи с надеждата, че тя ще ми отговори по същия бърз начин. Слушах непрестанно „Смъртта и момичето“ на Шуберт, сигурно за да подсиля страданието си. Съжалявах, че не пуша — съсипването на белите ми дробове заедно с всичко останало би придало повече стил на ситуацията. Уви, всеки път, щом запалех цигара, усещах, че пушенето ми е толкова трудно, колкото карането на самолет.

Глупаво е това, което току-що написах — да караш самолет е много по-лесно, отколкото да пушиш цигари. Освен това е по-малко забранено. Никъде не пише: „Забранено е карането на самолет“. Когато се запознаете с някого и споделите, че сте пушач, често срещате неодобрение, но на никого няма да хрумне да ви упрекне, че карате самолет, напротив — ще предизвикате възхищение.

След малко ще имам възможността да докажа на целия свят, че един филолог, непушач, който работи в EDF, е способен да пилотира боинг, и то без помощта на екипажа. Но да не избързваме. Ето какъв отговор получих:

Зоил,

Ще се видим в апартамента на Алиенор и в нейно присъствие.

Бележката, почти толкова хладна, колкото мястото, определено за нашата среща, все пак ме изпълни с радост. „В нейно присъствие“ означаваше, че след като вариантът шведска тройка беше изключен, не можех да имам никаква надежда за интимност и това не беше добра новина. Но щях да я видя. Да видя моята любима. Тя ми позволяваше. Не бях ли най-щастливият мъж? Нямах търпение да видя какво означава глаголът „виждам“.

И видях. „Виждам“ означава „виждат те“. Първата целувка, за която си бях изградил божествена представа, загуби ореола си в момента, в който забелязах, че писателката ни гледа. Тя не виждаше защо да не ни изяжда с очи.