Амели Нотомб - Зимно пътуване

Сложих диска в уредбата.

— Предвидил си музика за закуската? Колко изискано.

Кутийките на момичетата съдържаха по един грам гватемалски халюциногенни гъби. Моята доза беше двойна, като за познавач.

— Какво е това? — попита Астролаб, като получи кутийката си.

— Предястие — отговорих, въпреки че това си беше цялото ядене.

Те отвориха кутийките и писателката нададе възторжен вик — за миг се замислих дали пък не знае за какво става дума.

— Права си, Алиенор — каза ентусиазирано Астролаб. — Тези сушени гъби пачи крак са много красиви. Може ли да се консумират направо?

— Дори е препоръчително.

Започна трудният момент на поглъщането. Особено за мен, въпреки че не ми беше за първи път. Странно, но противният вкус е по-труден за понасяне, когато го познаваш. Доста смелост ми трябваше, за да сдъвча моята доза. Астролаб се произнесе с възхитителна учтивост:

— Какъв особен вкус!

Писателката пък направо изрева от наслада. Казах си, че за първи път давам халюциногенни гъби на ненормална и че има опасност това да провали плана ми. Поднесох три чаши вода и ги поканих да пият. Те го направиха, аз също с облекчение изплакнах устата си от тази отврат. Много любопитно — защо всички гъби, дори и отровните, са приятни за ядене, а халюциногенните, които са далеч по-полезни, са единствените гадни на вкус? Може би този начин е избрала природата, за да отправи предупреждение — внимавай, това, което ядеш, е нещо много специално.

— Защо ни е тази вода? — попита Астролаб.

— За да подейства принципът — отговорих.

Тя сигурно си помисли, че става дума за някакъв хранителен принцип, и го прие спокойно.

Включих уредбата. Зазвуча избраната от мен музика. Знаех, че трябва да мине поне половин час, преди да се появят симптомите. Операцията ми беше разчетена като обир на банка. Постлах одеяла на дъсчения под.

— Да не подготвяш римска оргия? Легнали ли ще ядем? — попита моята любима.

Отговорих нещо, но истината е, че хората обикновено не ги държат краката, когато халюцинират, и беше по-добре подът да е покрит.

— Каква е тази музика? — попита пак тя.

— Афекс Туин.

— Странна е, нали?

— Скоро няма да ти се вижда странна.

— Искаш да кажеш, че яденето ще е толкова изумително, че музиката ще избледнее в сравнение с него?

— Това беше яденето. Не съм предвидил нищо друго.

Тишина.

— Зоил, мисля, че силно си подценил апетита ми.

— И тримата погълнахме халюциногенни гъби. Излитаме след двайсетина минути.

Очаквах заслужен скандал, такива неща не се дават на хората без предупреждение. Направих това непростимо нещо, защото се страхувах, че Астролаб няма да се съгласи, ако знае за какво става дума. След като не можехме да правим любов, исках да споделя с нея друго неповторимо изживяване.

— Алиенор, даваш ли си сметка? — зарадвано каза моята любима. — Ще имаме халюцинации.

Обясних, че началото няма да е приятно, но ако човек не се безпокои, пътуването е върховно.

— Откъде намираш такива гъби?

— Не е редно да издавам дилъра си.

— Редовен клиент ли си?

— Свикнал съм, ако това искаш да знаеш.

Завиждах на девствеността на двете момичета.

Те нямаха никакво понятие за това, което щяха да изживеят. Що се отнася до мен, пътуванията ми — добри или лоши, бяха толкова многобройни, че в нетърпението ми имаше и безразличие.

Използвах последните моменти на твърда земя, за да разкритикувам промяната на законите в Холандия по въпроса. Бях се разпенил от възмущение, когато видях лицето на Астролаб да се променя и я чух да шепне:

— Олеле…

Веднага хванах ръката й, за да я подкрепя.

— Всичко е наред. Когато самолетът излита, на пътниците често им се вие свят. И сега е така, само че ти си в ракета и неразположението трае малко по-дълго. Скоро ще пристигнеш в Космоса и ще видиш Земята отдалече.

Алиенор изохка на свой ред. Астролаб я хвана за ръката и я успокои както можа. Тримата образувахме верига.

Когато настъпи позивът за повръщане, започнах да преглъщам мъчително, както ме бе научил опитът. Гаденето не е нищо друго, освен предвестник на успех. Малкото нещастници, които остават безчувствени към псилоцибина, не познават тези начални усещания. Обясних на моите приятелки, че това отвратително състояние е преходно и представлява нещо като билет за други прекрасни светове.

— Там ли си вече? Разкажи — казах на Астролаб.

— Стената — възкликна тя.

Астролаб наричаше така окаяната, белезникава преграда, която отделяше нейния апартамент от съседния. Все още не бях така високо, за да видя това, което виждаше тя, но можех да отгатна. Човек трудно може да си представи какви съкровища крие една обикновена бяла повърхност за онзи, който е отворил широко вратите на сетивността си.