Амели Нотомб - Зимно пътуване

Значи мой е бил този глас, който чувах и още чувам, Астролаб, чуваш ли ударите на сърцето ми, искаш ли да влезеш в глухия шум, който пулсира в мен, искаш ли да ме обхванеш с цялото си тяло и да ме оставиш да чуя музиката на твоята катедрала?

Посягам към теб, ръката ти е толкова студена, опитвам се да те стопля, обвивам сгърченото ти тяло с ръцете и краката си, насочвам хладкия си дъх върху теб като духачите на стъкло, създавам мехур около нас, ето те в моите прегръдки, забеляза ли, че когато пътуваме, времето не съществува, една минута, един час, един век са завинаги синоними, увий ръце и крака около мен, както направих аз, ние сме едно човешко кълбо, тази песен се казва „Zigomatic 17“, тя звучи от хиляда години насам, ще ти направя интересни неща, които ще възстановят топлината ти, не се тревожи за Алиенор, може да се прави любов в присъствието на баобаб, това не обезпокоява гигантските броколи, и моята кожа като твоята е настръхнала от желание, но и от студ, свикнал съм, пътуването носи със себе си голям студ, така ни напомня за смисъла на живота, единствено безкрайният закон на студа щеше да властва в Космоса, ако не беше пламнала искрата, която е създала живота, светът не е нищо друго, освен постоянен конфликт между студа и топлината, смъртта и живота, леда и огъня, не бива никога да се забравя, че студът се е появил преди топлината, така че той е по-силният и един ден ще покори всичко, но междувременно трябва да се живее и да го побеждаваме, ти си снегът, който аз ще стопя.

Успявам да я съблека, направо не ми се вярва, толкова е лесно да откриеш красотата, достатъчно е да й свалиш дрехите, но уви, ето го проблема — Астролаб е от камък, в буквалния смисъл, трябваше да ми кажеш, че си статуя, тя се разглежда, пипа се, какво става с мен, обикновено нямам това тяло, такава ли съм навсякъде, да, навсякъде си каменна, тя се смее, аз не намирам нищо смешно, пита ме дали вече съм правил любов в такова състояние, не, но имам приятели, които са го правили, значи е възможно, пита ме това ли значи да си надрусан, мисля, че да, ужасно е да разбереш смисъла на някой израз при такива обстоятелства, галя я с надеждата да й върна плътското тяло, Астролаб се втвърдява още повече, може ли човек да е толкова твърд, тя си нанася удари по корема, изумена ми казва, че не усеща нищо, само болка в ръката, аз съм ледена статуя, заключава тя.

Отчаяно я взимам в прегръдките си, колко време ще продължи тази вдървеност, там е въпросът, Астролаб, по време на пътуването времето не съществува, ако си надрусана десет минути, то е като да са минали десет часа, десет месеца, ние сме затворени в зоната на безвремието, това е прекрасно, когато човек е много щастлив, но когато страда, е самият ад, ала как да не страда, след като изгаря от желание, а тя е от камък, тя се смее, планът ти не проработи, бедни мой Зоил.

Смехът й ме ужасява, ясно ми е, че тя не страда, може би дори така й изнася, аз съм сам в разочарованието си, ако тя ме обича, любовта й е като на статуя от лед, съзерцавам недостъпната й красота, ако смъртта ни побеждава, ако сами се пъхаме в ръцете й, то е, защото е красива, а не можем да правим любов с нея.

Песента „Zigomatic 17“ приключва. Следователно глупавата ми трагедия е продължила осем минути. Музиката е пясъчният часовник на пътешествието. Всичко провалих за осем минути, които ми се сториха година.

Астролаб се облича и ме съветва да направя същото. Нахлузвам бронята си от тъга. Тя ми казва, че няма страшно, че все пак заедно изживяваме нещо. Има опити за помирение, които правят болката десетократно по-голяма. Мълча.

Всъщност времето за съвместно изживяване е приключило. Астролаб потъва в дивана и се отдава на съзерцанието на някаква хартиена опаковка, която явно й прави неотразимо впечатление. Алиенор, която не е помръднала от мястото си, сигурно общува с Великия дух.

Наблюдавам нас тримата. Ние сме западни хора, всеки със свой собствен трип. Общуването не е проста работа.

Преди малко с Астролаб съзряхме под дъските вледенения храм на Артемида от Ефес. И двамата видяхме едно и също с малката разлика, че Астролаб забеляза жена под леда. Бе видяла самата себе си.

Последваха трескави разсъждения. Бях видял достатъчно bad trips , за да знам какво означава това. Ако не бяхме станали такова претенциозно племе, щяхме охотно да пътуваме до края на ада. Какво им е лошото на тези отскачания до преизподнята? Самата мисъл, че после се връщаме, смекчава нещата. Освен това твърдя, че адското изживяване си струва да бъде опитано.