Амели Нотомб - Зимно пътуване

Това, което наричаме bad trip , означава всъщност да видиш реалността. Първото ми лошо пътуване беше в метрото. Изведнъж видях грозотата, която ме заобикаляше. А не бях я измислил, тя си беше там и преди. Просто се бях предпазвал от нея, прекарвайки я през филтъра на обичайния непукизъм. Грозотата достигаше апогея си, спомням си, във вратовръзката на мъжа, който седеше срещу мен. Това не беше видение — въпросната вратовръзка можеше да ужаси цялото човечество, стига то да й обърнеше поне малко внимание. Спомням си също, че едва се въздържах да не накарам оня тип да я свали и да я изхвърли през прозореца на вагона. „Повярвайте ми, за ваше добро е“, щях да му кажа. Щеше да е и за мое добро. Отровният мотив на вратовръзката ме потискаше, измъчваше ме, караше ме да смятам Апокалипсиса за нещо справедливо, след като можеше да отнесе и това парче плат в небитието.

Не бях ли прав? Как сме могли да ослепеем до такава степен, че да започнем да намираме грозотата за поносима? „Ама, моля ви се, всеки си има свой вкус! Този мъж сигурно е много доволен от вратовръзката си.“ Ето така разсъждава човек, когато не е ял гъби. Тръгне ли на път, от тези тъпотии не остава и помен. Носенето на подобна вратовръзка е обидно, направо атентат, акт на незачитане, от който се излъчва омраза, ето, този тип ме мрази, той мрази цялото човечество.

Лошото пътуване е отрезвяващо упражнение, което ни разкрива ада, съдържащ се във вратовръзката на потребителя на градския транспорт. Отдавна е казано: адът е на земята, адът, това са другите! Най-после едно твърдение, на което можеш да се довериш. Адът даже не е целият друг — вратовръзката му е достатъчна.

Истината е, че няма никаква разлика между лошото пътуване и нормалното — и двете ти помагат да прогледнеш. Да плачеш от щастие при вида на възглавница, чийто цвят напомня платната на Натие, е точно толкова основателно, колкото да страдаш, когато видиш някоя ужасна вратовръзка.

След като един обикновен мъжки аксесоар ме бе довел до такива кръстни мъки, лесно можете да си представите абсолюта на страданието ми след сексуалния провал с Астролаб.

Сърдех се на целия свят — на себе си, на Алиенор, на гватемалския псилоцибин, на липсата на гватемалски псилоцибин, на EDF, на вкамененото тяло на моята любима, last but not least , на нейния смях. „Планът ти не проработи, бедни мой Зоил.“ Въпреки че Астролаб нямаше вина, сърдех се и на нея. Да, планът ми не проработи. Проклинах съдбата, а любимата ми се смееше.

Точно в този момент в намеренията ми настъпи обрат — Астролаб беше върховно творение на вселената и след като дори това елитно същество се държеше по такъв начин, по-добре да унищожа света. Уви, нямах възможност да взривя планетата, значи трябваше да избера друг обект, достоен за безкрайното ми отвращение.

След 11 септември 2001 вече никой не се съмнява в това кой е най-ефикасният начин да се навреди на човечеството. Наистина ли е наложително всеки ден толкова много хора да летят от град към град? Не е ли това начин да задействаш умопомрачението, което ври и кипи вътре в нас? Нима тези самолети, които всеки ден предизвикателно прехвърчат над главите ни, не ни карат да си представяме как ги насочваме към някоя сграда и я унищожаваме, пияни от възторг?

Оставаше ми само да определя обекта. Когато човек пътува, реалността изглежда проста. Затова и не се тревожех, че нямам никакъв опит в пилотирането. Разреших проблема с едно изречение: „Не съм по-глупав от онези от 11 септември“. А що се отнася до целта, амбициите ми бяха по-големи.

Исках Астролаб да се почувства застрашена. Не, нямаше да потроша цял боинг върху малката сграда в квартала Монторгьой — все едно да нападна птиче гнездо.

Аз съм парижанин. В чужбина — тоест отвъд околовръстното — съм виждал прекрасни постройки. Но те не са част от света на моето въображение. Затова елиминирах Тадж Махал, който би бил идеален като символ на любовта.

Трябваше ми парижка цел и затова реших да проявя добър вкус и да очистя града от някоя от грозните му брадавици. Кулата „Монпарнас“ ме привличаше по-малко от сградата на хотел „Шератон Монпарнас“ или от този върховен абсурд — кулата „Жусийо“, която наскоро прочистиха от азбеста, вместо просто да я заличат от пейзажа.

Съвестно прецених страничните щети — ако изберях „Шератон“, можеше да засегна гробището на Монпарнас, а аз като всеки убиец изпитвам повече респект към мъртвите, отколкото към живите. И как да разруша кулата „Жусийо“, без да пострада Ботаническата градина, която ми е толкова скъпа?