Амели Нотомб - Зимно пътуване

Алиенор легна на едно от одеялата.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна със светнало лице и затвори очи. Има две школи — външното и вътрешното пътуване. Писателката определено принадлежеше към втората категория. Това беше добре за мен, защото тя държеше клепачите си затворени и така по-малко ми натрапваше присъствието си.

Астролаб пък беше отворила широко очи. Халюцинациите никога не омръзват, така че без моята намеса тя можеше цели часове да гледа стената пред себе си. Насърчавах я да погледне в друга посока, например към синята възглавница, която поставих върху коленете й. Точно в този момент се отвориха моите собствени врати и потънах в съзерцание, така както бих искал да потъна в моята любима. Поведох я с мен, за да си имам компания.

— Виждала ли си някога нещо по-щуро от този цвят? Навлез в него, почувствай, че съществува. Изпълни се със синьото на Натие.

— Натие?

— Френски художник от XVIII век. Той е създал този цвят. Представи си какво е да измислиш цвят.

— Толкова е красиво — прошепна тя.

— Защо говориш така тихо?

— Защото е толкова хубаво, че сигурно е тайно.

Засмях се — разбирах какво иска да каже.

Придружих я до сърцевината на синьото. Бяхме озарени от струящата радост, която излъчваше този изящен цвят. Забили носове във възглавницата, отдавахме се целите на това откритие.

— Сякаш никога не съм виждала стаята — каза Астролаб. — Сякаш никога нищо не съм виждала. Синьото на възглавницата… Сякаш никога не съм виждала цветовете.

— Сега виждаш нещата така, както си ги виждала на една или две години. Забележи как бебетата се оглеждат в метрото — очевидно е, че са излетели нависоко.

— Като си помисля само, че живеем насред такава прелест, а не я забелязваме!

— Важното е, че сега я виждаме.

— Защо преставаме да я виждаме, когато порастваме?

— Точно защото порастваме. Научаваме твърдите правила на оцеляването, които ни принуждават да се съсредоточаваме върху най-необходимото. Очите ни отвикват от красивото. Благодарение на гъбите си връщаме усещанията от детството.

— Затова ли съм така щастлива?

— Да. Представи си, че сме щастливи като двегодишни хлапета, които не са зависими от възрастните.

— Няма защо да си го представям, аз го изживявам.

Целунах я. Тя се вгледа в лицето ми и избухна в смях.

— Върху цялата ти кожа са изписани думи — каза тя, докосвайки бузите ми.

— Чети тогава.

— Не мога. Написано е на китайски. Приличаш на малък златен Буда.

Съзерцавах я как ме съзерцава. Да гледам Астролаб е нещо, което винаги ме е подлудявало. А да я гледам от недрата на моя trip задълбочаваше лудостта ми. Още повече че и тя пътуваше и това се виждаше — зениците й изпълваха очите й, очите й изпълваха лицето й, лицето й изпълваше стаята.

— Значи ти си моят любим, така ли? — попита тя учудено.

— Надявам се. Има ли някакъв проблем?

— Не. Я да видя от какво си направен.

Тя започна да ме разглежда подробно, чак извъртя ушите ми на обратно. Главата й, която бе станала огромна, периодично се доближаваше до моята, виждах как огромното й око влиза в ноздрите ми, имах чувството, че играя на доктор с някаква гигантка.

Тя свали пуловера ми и ме преслуша навсякъде, като залепваше ушната си мида по гърба, гърдите, стомаха ми.

— Чувам невероятни звуци — прошепна тя възторжено.

— Това е шумът на желанието.

Заинтригувана, тя продължи да слуша.

— Желанието ти звучи като миялна машина.

— Да. То е многофункционално.

Тя спусна пуловера ми и заяви, че консултацията е приключила. С разочарование установих, че трипът не е намалил решимостта й да спазва наложения от нея гаден регламент.

Колкото до Алиенор, тя се бе превърнала в собствената си статуя.

— Мислиш ли, че е добре?

— Да. Виж колко спокойни са чертите на лицето й. От нас тримата тя най-добре пътува.

— Защо държи очите си затворени?

— Права е да ги държи затворени. Опитай.

Моята любима притвори клепачи и нададе вик.

— Нали? — обадих се аз.

— В главата ми има цяла изложба от модерно изкуство.

— И няма нужда да ходиш до Бобур.

Смаяна, тя отново отвори очи.

— Кандински, Миро и други, чиито имена не си спомням, всички ли са взимали гъби?

— Да.

Започнахме класически за пътуващите разговор. Той впрочем би досадил на всеки, който никога не е хващал пътя.

— А Ротко?

— Да.

— Никола дьо Стал?

— Разбира се.

Всеки нов член на клуба беше посрещан с огромен възторг, като брат. Можехме да си говорим така с часове. Предпочетох да сложа край на монотонното изреждане, за да насоча вниманието на Астролаб към нещо съществено.