Амели Нотомб - Зимно пътуване

Ще ми помогне това, че винаги съм смятал така — не се ли надрусаме, непременно грешим. На гладно, когато състоянието ни се определя като нормално, мозъкът ни произвежда купища баналности, в които напразно можем да търсим красота, чест, искра величие или гениалност — всичко, което съставлява гордостта на човечеството. Даже любовта успява да изтръгне от душата само неколкосекундните светкавици на късото съединение. Пиянството пък е интересно в продължение на десетина минути. Останалото са пиянски безобразия.

Докато трипът продължава осем часа. Такова времетраене позволява да се създава, разсъждава и твори в истинския смисъл на всеки един от тези глаголи. Още повече че тази третина от денонощието не може да бъде измерена с обичайните критерии и създава впечатлението за Прустовска протяжност. Средният спомен от един нормален ден може да се сравни с една нишка, а споменът от пътешествието е кълбо, което разплитаме цял живот.

Обикновената мозъчна дейност е обида за интелигентността и не заслужава да бъде наречена мислене. Пътешествието ни отучва от баналното и възстановява първичния шок от всяко нещо.

В историята ми имаше прекалено много женски имена с начална буква А — Астролаб, Алиенор, Артемида и нейният храм, Амели на Айфел и неговата кула. Първата гласна, черна на цвят според Рембо, не се появяваше случайно. Гигантското А, което се извисяваше над Париж, щеше да понесе удара на моята страст.

Не беше речено, че любовта ми към Астролаб ще остане незадоволена. Отказания ми сексуален акт щях да изживея в нисък полет над града.

Към 20 часа двете млади жени се приземиха в отлично настроение. Алиенор, която изглеждаше особено щастлива, ме целуна с жар. Понесох целувките на заешката уста с надеждата, че следите им ще бъдат измити от устните на Астролаб, но тя се показа по-сдържана.

— Хареса ли ти? — попитах я.

— Много. Въпреки че намеренията ти бяха спорни.

Глупачката не знаеше, че подобни думи само затвърдяват решението ми. Искаше ми се да й кажа, че моята благосклонност към нея е нещо рядко, за което трябва да се покаже достойна. Но щеше да ми се изсмее в лицето.

Кускусът в отсрещното кафене ни дойде точно навреме. Момичетата откриха невероятното щастие да ядеш на пристигане от пътешествие. Прочистена от вини и забрани, осакатяващи я от хилядолетия насам, храната скача в устата, жизнерадостна като жаба. Немислимо е да излезеш натежал от подобна дейност. Храненето е просто игра.

Моето въодушевление беше по-умерено. Трудно се преглъща, когато в корема си имаш самолет. Преди се страхувах да не се отметна от решението си, сега усещах как то целия ме изпълва. Нямаше да се почувствам свободен, докато не осъществях замисъла си — бях програмиран като бомба със закъснител.

Поведението на Астролаб беше последното, което можеше да ме разубеди. Тя описваше пътуването си с ентусиазъм, който ми се струваше глупав. Знаех, че всички начинаещи се държат така, но въпреки това не изпитвах нито съпричастие, нито снизходителност.

Най-много се сърдим на хората, когато те нямат никаква вина. Осъзнавах, че злобата ми е несправедлива, затова реших да не късам с Астролаб, което само би подсилило страстта ми, а просто да се отдалеча от нея. „На бас, че няма дори да забележи“, помислих си.

Защо да си усложняваме живота? Няколко години по-рано се бях запознал с някой си Максимилиан Фигие, пилот. Обадих му се и го попитах без заобикалки как се пилотира Боинг 747.

Той ми го обясни по най-простия начин. Водех си бележки. Накрая повторих всички инструкции и го попитах:

— Смятате ли, че сега ще мога да пилотирам боинг?

— Не. Няма да ви навреди малко тренировка на тренажор.

— Къде мога да намеря тренажор?

Каза ми.

— Пилот ли искате да станете? — попита ме с леко иронична нотка.

— Не. Пиша роман, героят ми подготвя отвличане на самолет. Благодаря, Максимилиан.

Защо да е сложно, като може да е просто? От името на Максимилиан Фигие се обадих на човека с тренажора. Идеята да участва в писането на роман му се видя забавна и той ми предложи да го посетя. Докато ми обясняваше, аз си записвах. В един момент взе химикалката от ръката ми и поправи една правописна грешка, която току-що бях допуснал.

— Като публикуваш романа, не забравяй да ме споменеш в списъка с благодарностите — заключи той.

Всеки може да стане злосторник, достатъчно е да благодари на тези, които му помагат.

Бастиен — въпросният тип, ми определи няколко часа, за да се упражнявам на тренажора.