Амели Нотомб - Зимно пътуване

Понасях храбро студа не само за да споделя съдбата на моята любима, а и за да му отдам почит като на вселенски творец.

С изумление препрочитам написаното. Излиза, че терористът, който се кани след няколко часа да взриви самолет със стотина пътници на борда, удаде ли му се случай да напише нещо, изпада в неистов лиризъм.

Струва ли си да се прави атентат само за да бъде омаян първият срещнат? Като се замисля, започвам да се питам дали тези, които се впускат в подобни акции, всъщност не се надяват да се сдобият с куража, който им липсва. Съдбата на бойците камикадзе е затвърдила това недоразумение. Неграмотните майки на похитителите се гордеят. „Синът ми е истински мъж, той отвлече боинга на Пан Ам…“ Добре, че бележките ми ще изчезнат заедно с мен, защото с подобни мисли е по-добре да не се хваля.

Разбира се, че се опитвам да омая Астролаб. Отсега знам, че няма да успея, но зареден с глупава смелост, вече съм се отправил към своя провал. Понякога човек трябва да действа без гаранция, че ще бъде разбран.

Часът е 10,45. Доволен съм, че ще имам време да довърша този разказ, в който се чувствам . Да се чувстваш добре, е нелепа и прекалена амбиция, след като да се чувстваш изобщо, само по себе си е голяма рядкост. Писането е физическа проява на мисълта и не може да мине без намесата на тялото. От няколко седмици насам знам, че ще предизвикам въздушна катастрофа, и се подготвям за нея. Новото е, че пиша, а писането е много по-силно като усещане от едното мислене.

Най-добре щеше да е да пиша след това. Уви, никой не може да пише на оня свят. И всеки съжалява за това. Сигурно никой няма да оцелее, така че няма кой да разкаже как съм провел операцията. Впрочем това не е интересно.

Нервират ме с техните безсмислени мерки за сигурност. Истината е, че колкото и много да са забраните, винаги има начин да бъде взривен един самолет. Единственото ефикасно средство би било премахването на авиацията. Има ли нормален терорист, който да не мечтае да се озове, по един или друг начин, на някоя от тези чудни летящи машини? Терористичният акт във влак, автобус или на дансинга е жалка работа. Истинският терорист мечтае за небето. Повечето от камикадзетата двойно мечтаят, за него, заради задгробния живот. Наземните терористи ми приличат на речни моряци.

Всеки терорист е движен от идеал. Може да е ужасен, но все пак е идеал. Няма значение, че служи само за претекст — без претекст няма действие. Терористът има нужда от тази илюзорна легитимност, особено ако е камикадзе.

Идеалът, независимо дали е религиозен, националистически или друг някакъв, винаги приема формата на някоя дума. Кьостлер е много прав, като казва, че най-много жертви на този свят са взели думите.

Този, който чака писмо от любимата, познава властта на думите над живота и смъртта. В моя случай нещата се усложняваха, тъй като Астролаб все още не ми пишеше. Съществуването ми зависеше от думи, които не бяха написани, от вероятни думи — квантова физика, приложена в епистоларния жанр. Стъпките на портиерката, която пъхаше писмата под входните врати, ме довеждаха до транса на мистика в неговите божествени изпитания. Когато писмата се окажеха фактури или реклами, изпадах в пристъп на отрицание, брутално се отказвах от Господ, обвинявайки го в несъществуване.

Тези теологични изживявания, свързани със стъпките на портиерката, дължа на обстоятелството, че живея в жилищен блок. И хората, които сами отварят пощенската си кутия, несъмнено го правят с разтуптени сърца, но да чуваш стъпките на съдбата по стълбите е несравнима емоция.

В края на януари чудото се случи — надписан на ръка плик се появи под вратата ми. Ръцете ми така трепереха, че се нараних с ножа за писма. При първото четене спрях да дишам, а щом осъзнах това, изпитах желание апнеята да продължи безкрайно. Не че написаното не ми хареса — всъщност половината от него можеше да ме умори от радост, а другата половина ме обезглавяваше.

Научих наизуст текста на писмото, но да го цитирам точно, би ме довършило. Астролаб пишеше, че не може да се отдаде на вълнението, което предизвиквам у нея, че грижите по Алиенор са мисия, която не й позволява да изживее една любовна история, че да изостави писателката, означава да я убие.

Не бях се надявал да прочета, че предизвиквам вълнение у нея. И все пак посланието беше по-лошо, отколкото ако ме бе отхвърлила. Почти се добирах до моя идеал и една душевно болна ми го отнемаше. Аргументите на Астролаб бяха благородни и неоспорими, но аз отказвах да ги разбера. Искаше ми се да удуша ненормалната и да се приключи. Не приемах да се жертвам за измета на човечеството! Дали тя поне си даваше сметка за щастието си да живее с този ангел, след като за нея купа с пюре беше върхът на удоволствието?