Амели Нотомб - Зимно пътуване

От време на време вдигах очи от текста, за да се насладя на мига. „Осъзнай величието на това, което се случва“, повтарях си мислено. Непрекъснато го осъзнавах. Дните отминаваха, а свръхвъзбудата ми не спадаше — трудният гръцки език подхранваше ad libitum 1самочувствието ми на завоевател. Често забелязвах, че превеждам несравнимо по-добре в момента на писането, което предполагаше преминаване на мисълта през телесна част, съставена от шия, рамо и дясна ръка. Реших да помогна на мозъка с цялото си тяло. Когато някой стих упорито криеше смисъла си, започвах да го скандирам с крака и лява ръка. При липса на резултат припявах на висок глас. Ако и това не помагаше, уморен от битката, отивах да се облекча в тоалетната. После търсените думи идваха от само себе си.

В началото много се чудех. Трябваше ли всеки път да се облекчавам, за да достигна до смисъла, и колко литра вода се налагаше да изпия, за да преведа двете тухли? После разбрах, че уринирането няма нищо общо. Механизмът на успеха се коренеше в извървяването на няколкото крачки до тоалетната. Така призовавах краката си на помощ. Явно това означава изразът „провървя ми“.

Свикнах да се разхождам привечер в гората. Големите дървесни сенки и леденият въздух ме въодушевяваха. Имах чувството, че се сблъсквам с мощно вражеско обкръжение. Перипатетик 2по душа, чувствах как разходката доставя на мозъка ми силата, която му липсваше. Връщах се и запълвах белите полета в превода.

Деветте дни не стигнаха да преведа дори половината на „Илиада“. Въпреки това се прибрах в града като победител. Бях преживял прекрасна идилия, която ме свързваше с Омир завинаги.

Двайсет и пет години изминаха оттогава и трябва да призная, че не помня нито един стих, но не съм забравил най-важното — изключителната енергия на този екстаз, плодовитостта на един мозък, който работи на пълен режим, възползвайки се от силата на цялата природа. На петнайсет години интелигентността притежава плам, който не бива да се изпуска, защото, подобно на някои комети, повече никога не се завръща.

След ваканцията се опитах да разкажа на съучениците си какво ми се е случило. Никой не пожела да ме изслуша. Това не ме учуди — хората не ме забелязваха, никога не се бяха интересували от мен. Липсваше ми харизма и се ядосвах, че това ми носи страдание. Какво толкова? И сам трябваше да се досетя, че близкото общуване с Омир не може да развълнува шепа гимназисти. А и защо ли ми трябваше да ги впечатлявам?

През пубертета се появява екзистенциалният въпрос за излъчването: какво излъчване ще имам, в светлина ли ще живея или на тъмно? Искаше ми се да мога да избирам, но не можех. Нещо необяснимо ме обричаше на сянката. А тя можеше да ми хареса само ако беше мой личен избор.

Иначе и аз като другите харесвах харизматичните хора. Когато слушах Фред Варнус и Стив Караван, изпадах в плен на чара им. Бях неспособен да обясня как го правят, но изживявах въздействието им възторжено. Знаех, че тази мистерия е по-силна от мен.

В Западна Европа отдавна не е имало война. Косата на смъртта поразява по друг начин поколенията на дългите мирни периоди. Имената на нови, неизброими жертви на посредствеността се изписват всяка година върху надгробния камък на човечеството. Тези хора не са се укривали от битките, нито са били дезертьори, някои от тях дори на петнайсет години са били живи богове. Не преувеличавам — в тръгналия на бой юноша има нещо божествено. От Варнус и Караван струеше свещен огън.

На осемнайсет години Варнус вече беше мъртъв. Приеха го в университета и още на следващия ден брилянтният му мозък захвана да зубри изтърканите фрази на един или друг професор. Караван издържа по-дълго. Замина за Нови Орлеан да се учи от най-добрите блус музиканти. Веднъж го чух да свири и ме побиха тръпки. Беше на около трийсет, когато го срещнах в един супермаркет. Буташе количка, пълна с бири. Напълно равнодушно ми каза, че му е дошло до гуша от блуса и е по-скоро доволен, че „принципът на реалността“ го е върнал обратно на земята. Не посмях да попитам дали така нарича кашоните с бира.

Посредствеността не винаги избира професионалната област, за да започне да унищожава. Понякога победите й са много по-дискретни. Споменах за двете момчета, които на петнайсет години бяха на „ти“ с божественото, но Оная с косата не се нахвърля само върху елита. Без значение дали го съзнаваме или не, ние всички сме изпратени на фронта и има хиляди начини да бъдем победени.