Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— И по тази причина — рече Елъри все така делово — ще ти бъда благодарен цял живот.

— Цял живот ли? — попита нежно Пола. — Цял живот?

И бавно пристъпи към него. Застана тъй близко, че сладкият й аромат изпълни ноздрите му, главата му се замая и той взе да отстъпва като куче, подушило опасност.

— Цял живот? О, Елъри…

Един от телефоните на бюрото й иззвъня.

— Проклятие — викна Пола, тропна с краче и хукна към бюрото.

Господин Куин избърса влажните си страни с кърпичката.

— Да? — попита Пола нетърпеливо в слушалката, а после остана безмълвна. Докато слушаше, кръвта се отдръпна от лицето й, то стана безизразно и напрегнато като маска. Затвори в същото странно мълчание.

— Пола, какво има?

Тя се отпусна във фотьойла.

— Знаех си аз, че похватите са погрешни, и бях сигурна, че Бони е прозряла наивните ти мъжки хитрини. Но не предполагах…

— Бони ли? — Елъри замръзна. — Какво е станало?

— Скъпи ми господин Всезнайко, пригответе се за една изненада: — Пола се усмихна леко. — Опитваше се да подклаждаш враждата между Бони и Тай — защо? Трябваше да ми кажеш.

— За да види това… един човек, да повярва и да остане доволен. — Елъри гризеше нервно устни. — Пола, за бога. Не ме мъчи. Кой беше и какво каза?

— Един приятел от телеграфната агенция. Страхувам се, че ако твоят човек не е загубил зрение и слух, само след минути ще научи ужасната истина.

— Каква ужасна истина? — попита дрезгаво Елъри.

— Преди час Бони Стюарт увиснала на врата на Тай Ройл, сякаш я е било страх, че той ще отлети, дала интервю на пресата… събрала всички в къщата си в Глендейл… и направила едно съобщение.

— Съобщение ли? — запита плахо Елъри. — Какво съобщение?

— Че утре, неделя, двадесет и четвърти, тя, Бонита Стюарт, възнамерява да стане госпожа Тайлър Ройл.

— Боже мой! — извика Елъри и се втурна към вратата.

В бързината да паркира пред къщата на Бони в Глендейл, Елъри одраска бронята на колата си. Още в същия миг съзря трима души, без съмнение детективи, да разговарят с една висока, позната нему личност, която току-що бе слязла от полицейската кола.

— Глюк! Нещо… станало ли е…

— Какво те води насам?

— Току-що научих новината. Още ли е жива? Няма покушение срещу нея, нали?

— Покушение? За кого говориш?

— За Бони Стюарт.

— Не, разбира се! — изсумтя инспекторът. — Ей, какво ти става? Аз също току-що научих.

— Хвала теб, господи! — Елъри попи потта по врата си. — Глюк, ще се наложи да поставиш кордон около къщата. Колкото повече хора, толкова по-добре.

— Кордон ли? Вече имаме тук трима души…

— Не стигат. Искам къщата да се обкръжи. Искам така добре да я охранявате, че пиле да не може да прехвръкне. Но да не бие на очи. Хората ти не трябва да се виждат. Махни ги тези копои от тротоара!

— Добре, но…

— Никакво „но“. — Елъри се втурна към портата. Инспектор Глюк изтича обратно до полицейската кола, даде някакви заповеди и затрополи обратно по паважа. Полицейската кола отпраши нанякъде и тримата детективи се отдалечиха. Задъханият Глюк настигна Елъри.

— За какво е тази суматоха?

— Сбъркали сме нещо. Но чак такава идиотщина да не очаква човек!

Отвори им пълната, невзрачна Клотилд, черните й очи искряха романтична възбуда.

— О, но, Messieurs, не бива да ги…

— О, но, Ma’m’selle, ще трябва — каза грубо Елъри. — Тай! Бони!

От най-близката стая се чу приглушен шум и двамата с инспектора се втурнаха нататък. Нахлуха във всекидневната и откриха господин Ройл в прегръдките на годеницата си, тя самата доста разчорлена. Устата на господин Ройл сякаш бе цялата в кръв. Но това бяха само следи от червилото на Бони.

— Ааа, тук сте значи — рече Елъри. — Какво сте решили да правите, по дяволите?

— О, ти ли си! — рече господин Ройл със зловещ глас и свали ръцете на своята дама от врата си.

— Хубава каша забъркахте — рече Елъри със застрашителен поглед. — Вие двамата не можете ли да изтраете два дни един без друг? Или поне да си бяхте държали езика зад зъбите: Трябваше ли да си гукате тъй гръмко, та целият свят да ви разбере?

— Господин Ройл стана решително от канапето.

— Тай, избърши си устата — рече Бони. — А, ето го и инспектора.

— Инспектор Глюк, настоявам…

— Мисля — рече Тай все тъй зловещо, — че знам как да постъпя в случая.

— А, така ли? — рече горчиво Елъри. — Какво можеш да очакваш от две празноглави хлапета, които…

Сякаш бомба експлодира в лицето му и малки цветни звездички, целите златни, сини и червени, изпълниха полезрението му, понесени в лудешки танц. Окръжаващият го свят бавно заплува пред погледа му. Следващото нещо, което усети, бе, че лежи на пода, премигвайки срещу полилея и се чуди кога ли е избухнала войната. Струваше му се, че е изминало много, много време. Таванът изглеждаше смътен и нереален, издуваше се и трептеше като опънато корабно платно. Някъде отдалеч до него долетя сърдитият глас на Тай: