Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Палавници, значи?

— Ще ви харесат и четиримата, както на всички. Що се отнася до Блайт и Бони, лудостта е наследена от бащата на Блайт, Толанд — дядото на Бон.

— Викс ми говори за него.

— Той е местният чудак, изглежда, не е съвсем наред. Не искам да кажа, че е зле умствено. Бил е достатъчно съобразителен, за да натрупа огромно състояние от петрол. Но просто е особняк. Хвърли един милион долара за имението си в Шоколадовите планини, а няма даже кой да му прекопае градината. Даде четиридесет хиляди долара да взривят един съседен връх, защото му развалял гледката от верандата — приличал на профила на някакъв негодник, който го изиграл при една петролна сделка.

— Симпатяга — каза Елъри и огледа фигурата й.

— Пие студена вода с чаена лъжичка и публикува брошури със статистически данни против стимулантите — тютюн, кафе и чай. Предупреждава, че белият хляб е пагубен за здравето и води до ранна смърт.

Тя говореше ли, говореше, а Елъри се бе облегнал и слушаше, смаян повече от източника, отколкото от информацията. Това наистина беше най-приятният му следобед в Холивуд.

Внезапно се сепна. По лицето на Пола се появи сянка, която непрекъснато нарастваше.

— Мили боже! — каза той, скочи и погледна часовника си. — Защо не ме изхвърлихте по-рано, госпожице Парис? Толкова хора чакат отвън…

— Моите момичета се оправят с тях, а е и толкова приятно да те слушат, за разнообразие. Вие сте чудесен слушател, господин Куин. — Тя стана и му протегна ръка. — Боя се, че не можах да ви помогна много.

Той взе ръката й и след малко тя нежно я издърпа.

— Да ми помогнете ли? — попита Елъри. — О, да. Вие страшно ми помогнахте. Между другото какъв е най-сигурният начин да срещна тези четиримата?

— Днес е петък. Разбира се. Идете утре вечер в клуб „Подкова“ на булевард Уилшайър.

— Клуб „Подкова“ — повтори чинно Елъри, без да сваля очи от устните й.

— Не го ли знаете? Това е може би най-известният хазартен клуб в Лос Анджелес. Шеф е Алесандро — много умен господин с много тъмно минало. Там ще ги откриете.

— При Алесандро — каза Елъри. — Да.

— Я да видя. — Тя обърна глава, опитвайки се да избегне въпросителния му поглед. — Утре вечер няма премиера — да, там ще са, сигурна съм.

— Ще ме пуснат ли? Не познавам никого там.

— Желаете ли да го уредя? — попита тя. — Ще се обадя на Алесандро. Ние двамата имаме едно споразумение.

— Вие сте просто чудесна. — После рече припряно: — Искам да кажа… Вижте, госпожице Парис. Или защо не Пола? Имате ли нещо против? Бихте ли… Искам да кажа, бихте ли ме придружили…

— Довиждане, господин Куин — каза Пола с незабележима усмивка.

— Но бихте ли ми оказали честта…

— Разговорът с вас бе много приятен. Наминете пак.

Пустата му фобия!

— Само внимавайте — каза мрачно той — да не дойде ден да съжалявате за поканата си.

И Куин слепешката се добра до улицата.

„Какъв прекрасен ден!“ — помисли си той, вдишвайки дълбоко, опиянен от прекрасното небе, прекрасните дървета, даже от прекрасните испански къщи около тази величествена, прекрасна бяла вила, която приютяваше несъмнено най-прекрасната Жулиета, най-очарователната отшелница сред романтичните героини.

И внезапно си припомни циничната забележка на Викс отпреди два дена: „Ще лапнеш по нея както всички останали.“ Всички. Това значеше тълпа от обожатели. А защо пък не? Тя беше възхитителна и възбуждаща за преситения мъжки вкус като непозната подправка. А той как ли й изглеждаше на нея в тази земя на загорели, мускулести, красиви мъже?

Съботната вечер го свари с официален костюм в клуб „Подкова“, макар вече да не го бе грижа дали ще издебне плячката си, или не. Мислено той все още витаеше около бялата вила на Холивудските хълмове и проклинаше пропилените си в ергенство години.

— Къде мога да открия Алесандро? — попита той бармана.

— В кабинета му — посочи мъжът и Елъри заобиколи бара във формата на подкова, проби си път през претъпкания дансинг, мина покрай оркестъра, където някакъв певец мулат стенеше от любовна мъка, и тръгна по коридор с копринени драперии, в дъното, на който зърна врата от неръждаема стомана.

Елъри се приближи и почука. Веднага му отвори внушителен джентълмен във фрак и го огледа изпитателно.

— Да?

— Алесандро?

— Кой го търси?

— О, не се пречкайте — каза Елъри и избута внушителния джентълмен.

Дребен човечец с розови бузи, кукленско сини очи и огромен диамантен пръстен във формата на подкова на лявата си ръка му се усмихна иззад подковообразното бюро.