Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Той приключи с обличането, намери черна папийонка и внимателно я нагласи пред трикрилото огледало в банята. След това, движен от някакъв импулс, влезе бързо в спалнята и отново погледна през прозореца. Сега жената бе права; бе отметнала назад косата си и той я видя добре. Тя бе дебела, поне на трийсет и пет години, безкрайно посредствена. Той цъкна с език, върна се в банята и среса косата си на път.

Към... теб... красива... лейди, аз... вдигам... своя взор...

После прокара по косата си за последен път четката, което придаде на дъгоцветната повърхност истински блясък, и излезе от банята и апартамента си, отправяйки се надолу по Пето Авеню към "Риц-Карлтън.

В седем часа Антъни и неговият приятел Моури Ноубъл седят на една ъглова маса на прохладната тераса. Моури Ноубъл поразително наподобява голям, гъвкав и величествен котарак. Очите му са присвити, непрестанно примигват, шарят наоколо и проблясват. Косата му е пригладена, като че ли облизана, – и ако това е така, то е било от някаква котка майка от исполинска порода. По времето, прекарано от Антъни в Харвард, Моури бе смятан за най-неповторимата личност в класа му, най-бляскавия ум, най-оригиналния – умен, тих и сред избраните.

Това е човекът, когото Антъни счита за най-близкия свой приятел. Това е единственият сред неговите познати, на когото се възхищава и на когото – в по-голяма степен, отколкото би му харесвало да признае пред себе си, завижда.

Сега те се радват, че са заедно – очите им са изпълнени с любезности, тъй като всеки от тях чувства свежестта на нещо ново след продължителна раздяла. Извличат спокойствие от присъствието на другия, някаква нова ведрина. Зад своето фино и абсурдно котешко лице Моури Ноубъл е всичко друго, но не и мъркащ. А Антъни, който обикновено е като блуждаещ огън, който не може да си намери място – сега е спокоен.

Те са се впуснали в един от онези вяли и краткосрични разговори, каквито водят само хора под тридесетте или мъже в състояние на силен стрес.

АНТЪНИ: Седем часа. Къде е тоя Керъмъл? ( Нетърпеливо .) Бих искал вече да завърши вечния си роман. Толкова съм гладен...

МОУРИ: Той му е измислил и име. "Демоничният любовник"... Не е лошо, а?

АНТЪНИ ( заинтригуван ): "Демоничният любовник?" О, "ридаещи жени"... Не... никак не е лошо! Въобще не е зле... Не мислиш ли?

МОУРИ: Доста добро. Колко каза, че е часът?

АНТЪНИ: Седем.

МОУРИ ( присвивайки очи – не от неприязън, но в израз на леко неодобрение ): Онзи ден направо ме подлуди.

АНТЪНИ: Как?

МОУРИ: С навика си да си води бележки.

АНТЪНИ: И мен. Май бях казал нещо предната вечер, което му се стори подходящо за материал, но го беше забравил... И се захвана с мен. Непрекъснато ми повтаряше: "Не можеш ли да се съсредоточиш?" А аз му виках: "Ужасно си досаден. Как да си спомня какво точно съм казал вчера?"

(МОУРИ се смее безгласно, като любезно и одобрително разтегля физиономията си.)

МОУРИ: Не е истина, че Дик вижда повече от останалите. Той просто може да запише по-голяма част от онова, което вижда.

АНТЪНИ: Има доста внушителен талант...

МОУРИ: О, да! Внушителен!

АНТЪНИ: И енергия – амбициозна, целенасочена. Той е толкова забавен – безкрайно стимулиращ и вълнуващ. Често пъти дъхът ти спира, когато си с него.

МОУРИ: О, да.

(Мълчание, а после)

АНТЪНИ (с възможно най-убедителен вид на слабоватото си несигурно лице): Но не и неукротимата му енергия. Някой ден, малко по малко, тя ще отлети, а с нея и внушителният му талант и ще остане само един дребосък – капризен, самовлюбен и бъбрив.

МОУРИ ( със смях): Седим си ние тук и се убеждаваме един друг, че малкият Дик не прониква в нещата така дълбоко като нас. И се обзалагам, че той чувства превъзходство от своя страна – творческият ум над обикновения критичен ум и разни подобни неща.

АНТЪНИ: О, да. Но греши. Има склонност да изпада в глупави възторзи. Ако не беше тъй погълнат от реализма и поради това не му се налагаше да надене одеждите на циника, би бил лековерен като религиозен водач в някой колеж. Той е идеалист. Да. Мисли си, че не е, защото е отказал да приеме християнството. Спомняш ли си го в колежа? Как поглъщаше цели автори един след друг: идеи, техника и образи, Честъртън, Шоу, Уелс, всеки следващ тъй лесно, както и предишния.

МОУРИ ( все още разсъждавайки върху последната си забележка): Спомням си.

АНТЪНИ: Така е. Той е роден обожател на фетишите. Да вземем изкуството...