Ф. Фицджералд - Първи май

Една война бе водена и спечелена. Великият град на победилия народ бе кръстосан от триумфални арки и осеян с бели, червени и розови цветя. През всичките дълги пролетни дни завръщащите се войници маршируваха по главния път зад биенето на барабаните и веселия отекващ рев на медните инструменти, а търговците и чиновниците оставяха кавгите и сметките си, трупаха се на прозорците и важно обръщаха скупчените си бели лица към минаващите батальони.

Никога по-рано великият град не бе живял в такъв разкош, защото победоносната война донесе след себе си изобилие, и търговците се стичаха тук ведно с домочадията си от Юга и Запада, за да вкусят от тлъстите пиршества и да присъствуват на подготвените за тях разточителни забавления; да купят на жените си кожи за следващата зима, мрежести златни чантички, разноцветни пантофи от коприна и сребро, розов сатен и брокат.

Толкова весел и шумен бяха мирът и настъпващото благоденствие, възпети от летописците и поетите на победилия народ, че все повече и повече прахосници прииждаха от провинцията, за да вкусят от всеобщото вълнение, все по-бързо и по-бързо търговците трябваше да се освобождават от своите дрънкулки и пантофи, за да нададат накрая неистов вой за още дрънкулки и пантофи и така да изпълнят онова, което се очакваше от тях. Някои дори вдигнаха безпомощно ръце и закрещяха:

— Уви! Нямам повече пантофи! Уви! Нямам повече дрънкулки и Бог да ми е на помощ, не знам какво ще правя!

Но никой не обръщаше внимание на могъщия им вой, защото тълпите бяха извънредно заети — ден след ден по пътя се носеха наперени пехотинците и всички бяха въодушевени — завръщащите се момчета бяха непорочни и храбри, здрави и силни, а всички момичета от страната — девствени, с красиви лица и фигури.

Така че през цялото това време във великия град имаше много приключения и за някои от тях, за няколко или може би само за едно ще разкажа по-долу.

В девет часа сутринта на първи май през 1919 година млад човек попита чиновника от рецепцията на хотел „Билтмор“ дали при тях е отседнал мистър Филип Дийн и ако е в хотела, дали може да го свържат със стаята му. Молителят бе облечен в добре ушит, но овехтял костюм. Беше дребен, слаб, мургав и с приятна външност; имаше необикновено дълги ресници, а под очите сини кръгове, които издаваха лошо здраве; ефектът бе подсилен от една неестествена червенина, която оцветяваше лицето му като слаба, но нестихваща треска.

Мистър Дийн се оказа в хотела. Посочиха на младия човек телефона встрани от гишето.

Миг след това той се свърза. Някъде отгоре се обади сънлив глас.

— Мистър Дийн? — това бе казано многе енергично. — На телефона е Гордън, Фил. Гордън Стерет. Аз съм долу. Чух, че си в Ню Йорк, и ми хрумна, че може би си отседнал тук.

Сънливият глас постепенно се оживи. А, Горди, как е старият приятел! Разбира се, че е изненадан и се радва! За бога, нека Горди веднага се качи!

Няколко минути по-късно Филип Дийн, облечен в синя копринена пижама, отвори вратата и двамата младежи се поздравиха някак неловко от изблика на чувства. И двамата бяха на около двайсет и четири родини, завършили Йейл година преди войната. Но тук приликата рязко свършваше. Дийн беше рус, румен и набит под тънката пижама. Всичко в него излъчваше физическа годност и добро здраве. Той често се усмихваше и показваше големите си, издадени напред зъби.

— Канех се да те потърся — извика той въодушевено. — Взел съм си няколко седмици отпуск. Седни за малко. Няма да се бавя. Ще взема само един душ.

Той изчезна в банята и черните очи на неговия гост зашариха нервно из стаята, като спряха за момент на голяма английска пътническа чанта в ъгъла, на многото плътни копринени ризи, разхвърляни по столовете сред внушителни вратовръзки и меки вълнени чорапи.

Гордън стана, взе една от ризите и внимателно я опипа. Направена беше от тежка коприна, жълта, с бледосини райета — трябва да имаше цяла дузина като нея. Той погледна неволно маншетите на своята риза — те бяха скъсани и оръфани по краищата, леко посивели от мръсотия. Гордън пусна копринената риза, дръпна надолу ръкавите на палтото си и успя да набута оръфаните си маншети така, че вече не се подаваха. После застана пред огледалото и се погледна равнодушно и с тъжен интерес. Вратовръзката, следа от минала слава, избеляла и с петна от пръсти, не можеше вече да скрие липсващите копчета на яката. Спомни си без никакво удоволствие, че само преди три години, в последния клас на колежа, щедро го бяха избрали за най-добре облечения младеж.