Ф. Фицджералд: Леденият дворец

Слънчевата светлина капеше на къщата като златна боя върху антична ваза и пъстрите сенки тук-таме само подсилваха яркостта на светлинната баня. Встрани къщите на Бътъруъртови и Ларкинови се бяха окопали зад големи кичести дървета; единствено домът на Хапърови бе изложен на свирепото слънце и през целия ден гледаше с благосклонно търпение към прашната улица. Действието се развиваше през един септемврийски следобед в град Тарлтън, в най-южната част на Джорджия.

На горния прозорец на своята спалня Сали Каръл Хапър бе опряла деветнайсетгодишната си брадичка на петдесет и две годишния перваз и следеше как допотопният форд на Кларк Дароу се задава от ъгъла. Колата се беше напекла, металическата й повърхност поемаше или изпускаше цялата топлина, а Кларк Дароу, щръкнал на кормилото, имаше измъчен и напрегнат вид, сякаш се смяташе за резервна част, която всеки миг можеше да се счупи. Той пресече с мъка два прашни коловоза, при съприкосновението колелата изпищяха възмутено, после с ужасяващо изражение завъртя за последен път кормилото и спря — себе си и колата — пред външните стъпала на Хапърови. Чу се жална сподавена въздишка, предсмъртно хъркане, последвано от кратка тишина, и после въздухът бе раздран от смразяващо изсвирване.

Сали Каръл се взираше сънливо надолу. Тя понечи да се прозее, но като разбра, че това е невъзможно без да вдигне брадичката си от перваза, промени намерението си и продължи да гледа мълчаливо колата, чийто собственик седеше изящно, макар и пренебрежително притихнал, докато чакаше отговора на своя сигнал. Миг след това ново изсвирване разцепи прашния въздух.

— Добро утро.

Кларк с мъка изви дългото си тяло и насочи малко изкривения си поглед към прозореца.

— Отдавна не е утро, Сали Каръл.

— Така ли?

— Какво правиш?

— Ям ябълка.

— Хайде да отидем да плуваме, искаш ли?

— Май че да.

— Не можеш ли да побързаш?

— Разбира се.

Сали Каръл въздъхна издълбоко и стана съвсем лениво от пода, където бе заета с методичното унищожаване на част от една зелена ябълка и с рисуването на книжни кукли за своята по-малка сестра. Приближи огледалото, погледна лицето си с доволна и приятна замечтаност, сложи две чертички червило на устните, малко пудра на носа и покри късо подстриганата си, с царевичен цвят коса с шапчица за слънце на розички. После ритна чашата с вода за боите и извика: „О, по дяволите!“, но не я вдигна и излезе от стаята.

— Как си, Кларк? — попита тя след минута, като пъргаво се вмъкна в колата.

— Отлично, Сали Каръл.

— Къде ще плуваме?

— В басейна на Уейли. Казах на Мерилин, че ще минем да вземем нея и Джо Юинг.

Кларк беше мургав и тънък и когато ходеше пеш, леко се прегърбваше. Очите му гледаха заплашително и изразът му беше някак кисел, освен когато лицето му изведнъж се озаряваше с една от честите му усмивки. Кларк имаше „доход“, достатъчен, за да се чувствува спокоен и колата му да е пълна с бензин, и затова той прекара две години след завършването на Джорджийския технологически институт в сънливо шляене по мързеливите улици на родния си град, обсъждайки как най-добре да вложи капитала си и веднага да забогатее.

Кларк откри, че бездействието не е никак трудно занятие. Цял куп малки момиченца бяха пораснали и се разхубавили и на първо място изумителната Сали Каръл. Правеше им удоволствие да ги водят на плуване, да танцуват с тях, да ги галят в ухаещите на цветя летни вечеря и всички извънредно много харесваха Кларк. Когато женската компания омръзваше, имаше десетина други младежи, винаги готови да предприемат нещо — да поиграят голф с него, партия билярд или да изпият бутилка уиски. От време на време някой от тези приятели правеше прощални визити, преди да замине за Ню Йорк, Филаделфия или Питсбърг и да влезе в бизнеса, но повечето просто оставаха в този застинал рай от сънни небеса, вечери, изпълнени с огъня на светулките, улични негърски панаири и особено с нежните момичета с кадифени гласове, отраснали със спомени вместо с пари.

Фордът се възбуди от този неспокоен, противен живот и Кларк и Сали Каръл с люшкане и гръм влязоха от авеню Бали в улица Джеферсън, където прахът се превърна в паваж; профучаха край сънливия Милисънт Плейс, с половин дузина цъфтящи богаташки домове, и влязоха в централната част на града. Тук карането беше опасно, настъпил бе часът за пазаруване. Хората безгрижно и неочаквано пресичаха улиците, а стадо ниско мучащи волове бяха подкарани пред един кротко спрял трамвай. Дори вратите на магазините сякаш само се прозяваха и витрините им мигаха при слънчевата светлина, преди да се оттеглят, изпаднали в състояние на пълна и окончателна кома.