— Сали Каръл — каза внезапно Кларк, — вярно ли е, че си сгодена?
Тя бързо го погледна.
— Откъде си чул това?
— Наистина, сгодена ли си?
— Ама че въпрос!
— Едно момиче ми каза, че си сгодена за някакъв янки, когото си срещнала миналото лято в Ашвил.
Сали Каръл въздъхна.
— По-клюкарски град не съм виждала.
— Не се омъжвай за янки, Сали Каръл. Ти си ни нужна тук.
Сали Каръл замълча за момент.
— Кларк — попита тя неочаквано, — за кого, по дяволите, да се омъжа?
— Предлагам своите услуги.
— Мили, ти не можеш да издържаш жена — отговори тя весело. — Както и да е, познавам те прекалено добре, за да се влюбя в теб.
— Това не значи, че трябва да се омъжиш за янки — настоя той.
— Да предположим, че го обичам.
Той поклати глава.
— Не би могла. Той ще се различава от нас във всяко отношение.
Кларк прекъсна разговора, когато колата спря пред една безразборно строена, порутена къща. Мерилин Уейд и Джо Юинг се появиха на входа.
— Здравей, Сали Каръл.
— Здравейте.
— Как сте?
— Сали Каръл — попита Мерилин, когато отново потеглиха, — сгодена ли си?
— Господи, откъде тръгна всичко това? Не мога ли да погледна някой мъж, без всички в града да почнат да ме сгодяват за него?
Кларк бе вперил очи право пред себе си в един болт на тракащото предно стъкло.
— Сали Каръл — каза той със странна напрегнатост, — не ни ли харесваш?
— Какво?
— Всички нас тук?
— О, Кларк, знаеш, че ви харесвам. Обожавам всички момчета тук.
— Тогава защо се сгодяваш за янки?
— Не знам, Кларк. Не съм сигурна как ще постъпя, но… искам да пътувам, да се срещам с хора. Искам да развия ума си. Да живея там, където нещата се вършат в широки мащаби.
— Какво искаш да кажеш?
— О, Кларк, аз те обичам, обичам и Джо, и Бен Арот, и всички вас, но вие… вие…
— Ние всички ще се провалим?
— Да. Не става дума само за неуспех с парите, но за това, че сте някак инертни и тъжни, и… о, как да ви обясня?
— Затова, че оставаме в Тарлтън ли?
— Да, Кларк, и защото това ви харесва и никога не искате да промените нещата, да мислите или да вървите напред.
Той кимна и тя се пресегна, за да погали ръката му.
— Кларк — каза меко тя, — не бих те заменила за нищо на света. Ти си мил такъв, какъвто си. Аз винаги ще обичам нещата, които ще те провалят — живеенето в миналото, мързеливите дни и нощи, с които разполагаш, и цялото ти безгрижие и щедрост.
— Но ти заминаваш?
— Да… защото никога не бих могла да се омъжа за теб. Ти имаш място в сърцето ми, което никой друг никога няма да заеме… но, вързана тук, ще се изнервя. Ще чувствувам, че… прахосвам себе си. Виждаш ли, в мене има две половини. Старата сънлива половина, която обичаш. И заедно с това у мен има някаква енергия… чувството, което ме кара да върша диви неща. Това е оная моя половина, която някъде може да послужи, тя ще остане и когато вече няма да съм красива.
Сали млъкна с характерната си рязкост и въздъхна: „Ох, поне си казах всичко!“, и с това настроението й се промени.
С полузатворени очи тя отпусна глава назад, облегна я на седалката и остави ароматния ветрец да гали очите й и да къдри пухкавите букли на подстриганата й коса. Те бяха вече вън от града и се носеха сред гъсто уплетени светлозелени шубраци, трева и високи дървета, провесили разлистените си клони над пътя, сякаш ги приветствуваха с прохладата си. От време на време минаваха край някоя очукана негърска колиба, чийто най-стар побелял обитател стоеше до вратата и пушеше луличка, направена от царевичен кочан, а пет-шест бедно облечени негърчета разхождаха парцалени кукли по диворастящата трева отпред. По-нататък се простираха мързеливите памучни полета, където дори работниците приличаха на неясни сенки, дадени взаем от слънцето на земята не да работят, а да убиват неусетно времето си, като следват някаква вековна традиция в златните септемврийски полета. И около сънливата живописност — над дърветата, колибите и калните реки — течеше горещината, никога враждебна, само успокояваща, като огромна, топла, налята гръд на детето Земя.
— Пристигнахме, Сали Каръл.
— Бедното дете е дълбоко заспало.
— Мила, ти най-после умря от истински мързел.
— Водата, Сали Каръл. Хладната вода те чака.
Очите й сънливо се отвориха.
— Здравейте! — промърмори тя усмихната.
През ноември Хари Белами, висок, плещест, енергичен, дойде от своя северен град да прекара тук четири дни. Възнамеряваше да уреди един въпрос, който се протакаше, откакто той и Сали Каръл се запознаха в Ашвил, Северна Каролина, в средата на лятото. За уреждането му бе нужен само тихият следобед и вечерта пред яркия огън на камината, защото Хари Белами имаше всичко, което Сали искаше; и освен това тя го обичаше… обичаше го с онази своя същност, запазена специално за любов. Сали Каръл притежаваше няколко съвсем ясно определени същности.
Читать дальше