Ф. Фицджералд: Отсам рая

Еймъри Блейн наследи от майка си всички нейни черти без няколкото случайни и неизразими, заради които си заслужаваше да се роди. Баща му, слабодушен неразговорлив човек, пристрастен към Байрон и към навика да придремва над „Енциклопедия Британика“, забогатя на трийсет години, след смъртта на двамата си по-големи братя, преуспяващи чикагски борсови посредници, и в първото опиянение от чувството, че светът е негов, замина за Бар Харбър, където се запозна с Биатрис О’Хара. Последствието от тази среща бе, че Стивън Блейн дари потомствата със своята почти шестфутова височина и със склонността си да се колебае в съдбоносни моменти — две особености, които предаде на сина си Еймъри. Години наред Стивън Блейн се мержелееше някъде във фона на своя семеен живот, ненатраплива фигура с лице, невзрачно от безжизнена изтъняла коса, вечно погълнат от „грижи“ по жена си, вечно измъчван от мисълта, че не я разбира и не може да я разбере.

Но Биатрис Блейн! Това се казва жена! Снимките от ранната й младост, направени в имението на нейния баща в Лейк Джинива, щата Уисконсин, или в римския манастир „Светото сърце“ — образователен каприз, достъпен в ония години само за дъщерите на изключително богатите, — показваха изящната крехкост на външността й, съвършеността и изтънчената простота на облеклото й. Бляскаво бе образованието, което тя получи — младостта й мина в ренесансово великолепие, натрупа знания за най-новите сплетни из старите римски родове, познаваха я като приказно богато американско момиче Кардинал Витори, кралица Маргерита и някои други по-дискретни знаменитости, за които само да бе чувал, човек трябваше да притежава значителна култура. В Англия Биатрис се научи да предпочита уиски със сода пред вино, а след една зима във Виена светските й разговори придобиха широтата на двусмислието. В края на краищата Биатрис О’Хара попи образование, каквото не е възможно някога да се повтори; знания, измерими с обилието от неща и хора, към които човек може да таи презрение, но да показва благоразположеност; култура, обогатена с всички изкуства и традиции, безплодна откъм идеи, в оня последен ден пред залеза, когато великият градинар подрязва несъвършените рози, за да отгледа една съвършена пъпка.

В някакъв не особено значителен момент от живота си тя се върна в Америка, запозна се със Стивън Блейн и се омъжи за него — направи го почти само затова, защото беше малко отегчена, малко тъжна. Единственото си дете износи в унил сезон на годината и го доведе на белия свят в един пролетен ден на деветдесет и шеста.

Когато Еймъри навърши пет години, той вече беше прелестна компания за нея. Момченце с кестенява коса, с огромни хубави очи, до красотата на които щеше да дорасне с времето, с волен ум, със силно въображение и с вкус към екстравагантното облекло. Между четвъртата и десетата си година, в колата на своя дядо, той кръстоса с майка си страната от Коронадо, където тя така се отегчи, че получи нервна криза в някакъв луксозен хотел, та чак до Мексико Сити, където пък прекара лека заразна туберкулоза. Това премеждие не й беше неприятно и по-късно Биатрис черпеше от него основните тонове на атмосферата, която създаваше около себе си — особено след няколко сразяващо силни питиета.

Така, докато богатските момченца с повече или по-малко късмет ядосваха гувернантките си по плажовете на Нюпорт или ядяха плесници, или ги наставляваха, или им четяха на глас поучителни книги, Еймъри хапеше безропотните пикола в хотел „Уолдорф“, преодоляваше вроденото си отвращение към камерната музика и към симфониите и получаваше високоспециализирано образование от своята майка.

— Еймъри.

— Да, Биатрис. (Доста странно обръщение към една майка, но тя го насърчаваше.)

— Скъпи, да не си посмял да станеш от леглото. Открай време подозирам, че ранното ставане в ранно детство изнервя човека. Клотилда ще ти донесе закуската в леглото.

— Добре.

— Днес се чувствам много стара, Еймъри — въздъхва тя, лицето й — въплъщение на патетичността върху рядка бисерна гравюра, гласът — изискано овладян, ръцете — грациозни като на Сара Бернар. — Нервите ми са изопнати до скъсване, до скъсване. Още утре трябва да напуснем това ужасно място и да потърсим слънчевата топлина.