Ф. Фицджералд - Отсам рая

Проницателните зелени очи на Еймъри надникват през чорлавата, разпиляна върху челото коса към майка му. Дори на тази възраст той не си прави илюзии за нея.

— Еймъри.

— Какво има?

— Искам да вземеш гореща вана, толкова гореща, колкото можеш да издържиш, за да си отпуснеш нервите. Ако желаеш, можеш да четеш във ваната.

Преди да бе навършил десет, тя го подхрани с откъси от „Галантни празници“ на Дебюси; на единайсет той вече умееше да разговаря свободно, макар и мъгляво, за Брамс, Моцарт и Бетховен. Един следобед в Хот Спрингс, останал сам в хотела, той опита кайсиевия ликьор на майка си и тъй като вкусът много му се услади, доста се омая. Отначало му беше забавно, но във въодушевлението си опита и една цигара и тогава го събори обичайната плебейска реакция на организма. Въпреки че тази случка ужаси Беатрис, донякъде и тайно я развесели и се превърна в част от нещо, което по-младото поколение би нарекло нейния „номер“.

— Моят син — чу я един ден Еймъри да разказва в стаята, препълнена с благоговеещи от възхита жени — е крайно изтънчен и обезоръжаващо пленителен, но е много крехък, всички в нашия род сме крехки; тук, нали разбирате.

Ръката й се открои блестящо бяла върху красивите гърди; после, снишавайки гласа си до шепот, тя им разправи за случая с кайсиевия ликьор. Те се разсмяха, защото Биатрис разказваше увлекателно, но същата вечер бяха заключени много долапи, за да бъдат предпазени от всевъзможни бели разните малки Бобита и Барбари…

Семейните странствания неизменно се осъществяваха с голям замах; две прислужнички, личната кола или самият мистър Блейн, ако се случеше на разположение, и много често лекар. Когато Еймъри се разболя от коклюш, четирима възмутени специалисти ядно се прострелваха с погледи, докато стояха надвесени над неговото легло; когато хвана скарлатина, броят на асистиращите заедно с лекарите и сестрите възлизаше на четиринайсет. И тъй като кръвта не е вода, те успяха някак да го вдигнат на крака.

Семейство Блейн не се установиха в никой град. Останаха си семейство Блейн от областта Лейк Джинива; радваха се на предостатъчно роднини, които им заместваха приятелите, и на завидна слава от Пасадина до Кейп Код. Но Биатрис развиваше все по-силно предпочитание към новите познанства, защото изпитваше властна необходимост да разказва отново и отново някои истории — като например тази за своето крехко телосложение и за многобройните му лечения или спомените си от годините в чужбина. Като фройдистки сънища те трябваше да бъдат изхвърляни навън, иначе щяха да заседнат в нея и да похитят нервите й. Само че Биатрис нямаше добро мнение за американските жени, а още по-лошо бе то за блуждаещите преселнички от Запада.

— Та те говорят на диалект, скъпи ми Еймъри — каза му тя, — не на южняшки или на бостънски, нито на какъвто и да е местен диалект, просто на диалект. — Мислите й отлетяха някъде далеч. — Вадят от нафталина стария лондонски изговор, дето толкоз е западнал, че никакъв го няма, та да не би случайно да остане неизползуван. Говорят като английски икономи, прекарали няколко години в трупата на Чикагската опера. — Думите й станаха почти несвързани. — Представи си…, идва един момент в живота на всяка западнячка… тя знае, че мъжът й достатъчно е преуспял, за да си позволява… даже диалект… опитват се на мен да правят впечатление, момчето ми…

Въпреки че възприемаше тялото си като съвкупност от слабости, тя смяташе душата си за не по-малко болна и затова й бе отредила особено важно място в живота си. Някога Биатрис беше католичка, но след като откри, че свещениците са безкрайно по-грижовни в моментите, когато губеше или възвръщаше вярата си в майката-църква, тя запази пленително колебливо отношение към нея. Често я възмущаваше буржоазната същност на американското католическо духовенство и бе напълно убедена, че ако живееше в сянката на големите европейски катедрали, нейният свят все пак щеше да е тънко пламъче върху мощния олтар на Рим. Въпреки всичко след лекарите свещениците бяха любимото й развлечение.

— Ах, епископ Уистън — ще рече тя, — не бих искала да ви занимавам със себе си. Мога да си представя навалицата от истерични жени, които се суетят пред вашата врата и умоляват да им съчувствате, да бъдете simpatico към тях — и след пауза, запълнена от свещеника, — обаче моята душа е по-особено и по-различно устроена.

Само пред епископи и пред по-висши сановници би разкрила тя нежните си чувства към духовенството. При своето първо завръщане в родината бе срещнала в Ашвил един езичник, младеж от Суинбърнов тип, по чиито страстни целувки и несантиментални разговори изживя силно увлечение — двамата обсъдиха с интелектуална влюбеност, но без сълзливост всички „за“ и „против“ на положението. В края на краищата тя реши да се омъжи в подходяща среда, а младият езичник от Ашвил преживя криза на духа, после влезе в лоното на католическата църква и сега беше монсеньор Дарси.