Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Истина ви казвам, мисис Блейн, останал си е същият обаятелен събеседник, напълно достоен да бъде дясната ръка на кардинала.

— Един ден Еймъри ще отиде при него, сигурна съм в това — промълви красивата дама, — и монсеньор Дарси ще разбере и него, както разбираше мен.

Еймъри навърши тринайсет години, висок и строен, и повече от всякога приличаше на келтската си майка. От време на време образованието му поемаха частни учители — идеята бе да „поддържа равнището“, като на всяко ново място „подемаха уроците оттам, докъдето бе стигнал“, но тьй като никой учител не успя нито веднъж да установи докъде бе стигнал, умът му все още беше в доста добра форма. Неясно си остава какво биха направили от него още няколко години такъв живот. Но на път за Италия с Биатрис, на четири часа от сушата, апендиксът на Еймъри се спука, навярно от прекалено много закуски и обеди в леглото, и след порой от неистови телеграми до Европа и Америка, за изумление на всички пътници, големият параход бавно описа завой назад и се върна в Ню Йорк, за да разтовари Еймъри на кея. Съгласете се, че ако не бе живот, то поне бе величествен.

След операцията Биатрис получи нервна криза, който подозрително приличаше на делириум тременс, и оставиха Еймъри в Минеаполис, обречен да изкара следващите две години с леля си и чичо си. Там за първи път грубият просташки въздух на западняшката цивилизация го спипа, както се казва, по бели гащи.

Устните му презрително се свиха, когато я прочете.

Устройвам празненство с шейни (гласеше поканата) в четвъртък, седемнайсети декември, в пет часа и ще ми бъде много приятно, ако можеш да заповядаш.

Искрено твоя

Майра Сейнт Клеър

R.S.V.Р 1 1 Моля отговорете (фр.) — Б. пр.

От два месеца живееше а Минеаполис и се бореше преди всичко да прикрива от „другите в училище“ силното си чувство за превъзходство над тях, но това негово убеждение почиваше върху подвижни пясъци. Един ден се бе самоизтъкнал в час по френски (беше в напредналия курс) за безкрайно смущение на мистър Риърдън, чието произношение Еймъри презрително осмя, и за всеобща радост на класа. Мистър Риърдън, който бе прекарал едва няколко седмици в Париж, и то преди десет години, започна да си отмъщава с глаголите, щом разтвореше учебника. Но друг път Еймъри се изфука в час по история и последствията бяха пагубни, защото в този клас момчетата бяха негови връстници и цяла седмица след това си подхвърляха резливи намеци:

— Ооо, как да ви кажа, за мен ам’риканската революция е до голяма степен дело на средните клааси…

Или пък:

— Вашингтон е потомък на чиста благородническа кръв… ооо, без никакви примеси, доколкото ми е известно.

Еймъри направи ловък опит за отбой, като нарочно взе да допуска груби грешки. Две години по-рано бе започнал да пише история на Съединените щати, която, макар да стигаше само до колониалните войни, бе провъзгласена от майка му за възхитителна.

Главната му непохватност беше в спорта, но щом откри, че тъкмо там е пробният камък за влиянието и популярността в училище, Еймъри започна да полага бесни, неизтощими усилия да блесне в зимните спортове и макар че старанието не му спестяваше болките и огъването в глезените, всеки следобед той храбро пореше леда по пързалката „Лорелай“ и се питаше след колко още време ще може да размахва хокейния стик, без, необяснимо как, да го заплита в кънките си.

Поканата за празненството с шейни на мис Майра Сейнт Клеър прекара сутринта в джоба на сакото му в плътен физически досег с късче фъстъчен карамел, цялото полепнало с власинки. Следобед той с въздишка я извади на светло и след известно премисляне и чернова върху гърба на латинската граматика за начинаещи съчини отговора:

Скъпа мис Сейнт Клеър,

Беше ми наистина приятно да получа тази сутрин твоята наистина любезна пукана за вечерта на идущия четвъртък вечер. Ще се радвам и действително ще бъде учарован да ти поднеса моите благопожелания вечерта на идущия четвъртък.

Твой верен

Така в четвъртък той закрачи умислен по хлъзгавите, разринати с лопати тротоари и къщата иа Майра изникна пред погледа му някъде към пет и половина — закъснение, което, както си въобрази, майка му щеше да одобри. Повъртя се пред прага, полупритворил равнодушно очи, и предвиди много точно влизането си. Щеше да прекоси стаята, без да бърза, щеше да се приближи към мисис Сейнт Клеър и да произнесе с най-подходящия тон: