Ф. Фицджералд - Първи май

Дийн излезе от банята, като мажеше с крем тялото си.

— Снощи видях една твоя стара приятелка — подхвърли той. — Минах край нея във фоайето, но да ме убиеш, не мога да си спомня името й. Момичето, което доведе последната година в Ню Хейвън.

Гордън се сепна.

— Идит Брейдин? Нея ли имаш предвид?

— Същата. Ужасно красива. Все още е като ония хубави кукли, сещаш се, нали — докоснеш ги и пускат боя.

Дийн огледа самодоволно в огледалото сияещото си отражение, усмихна се леко и показа част от зъбите си.

— Сигурно е вече двайсет и три годишна — продължи той.

— Миналия месец навърши двайсет и две — каза разсеяно Гордън.

— Какво? А, миналия месец. Мисля, че ще дойде на бала. Знаеш ли, че довечера в „Делмонико“ е балът на бившите студенти от Йейл? Непременно трябва да дойдеш, Горди. Вероятно половината Ню Хейвън ще бъде там. Мога да ти намеря покана.

Дийн облече с известно нежелание ново бельо, запали цигара, седна до отворения прозорец и започна да разглежда прасците и колената си при утринната слънчева светлина, която струеше в стаята.

— Седни, Горди — предложи той, — и ми разкажи подробно с какво си се занимавал, какво правиш сега, въобще всичко.

Гордън неочаквано рухна върху леглото; лежеше неподвижно и бездушно. Когато лицето му беше в покой, устата му обикновено леко се отваряше, сега внезапно увисна безпомощно и трогателно.

— Какво ти е? — попита бързо Дийн.

— О, господи!

— Но какво ти е?

— Какво ли не! — каза отчаяно той. — Напълно съм съсипан, Фил. Свършен!

— Не разбирам.

— Свършен. — Гласът му трепереше.

Дийн го изгледа по-внимателно, като го мереше със сините си очи.

— Наистина изглеждаш окаяно.

— Така е. Обърках всичко. — Той замълча за момент. — Най-добре да започна от самото начало — или това ще те отегчи?

— Ни най-малко. Карай.

Все пак в гласа на Дийн се почувствува колеблива нотка. Пътуването му на изток бе запланувано като ваканция и това, че намираше Гордън Стерет в беда, малко го дразнеше.

— Карай — повтори той и после добави почти шепнешком: — Приключвай с него.

— Е, добре — започна Гордън неуверено. — Върнах се от Франция през февруари и се прибрах у дома в Харисбърг. Стоях там месец и дойдох в Ню Йорк да постъпя на работа в една експортна компания. Вчера ме уволниха.

— Уволниха те?

— Ще стигна и до това, Фил. Искам да ти разкажа всичко откровено. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна в история като тази. Нямаш нищо против да ти разкажа всичко откровено, нали, Фил?

Дийн настръхна още повече. Потупванията по колената станаха механични. Той усети неясно, че го товарят с отговорност; дори не беше сигурен, че иска да чуе подробностите. Макар никога да не се изненадваше, когато Гордън преживяваше някоя малка неприятност, имаше нещо в сегашната му беда, което го отблъскваше и ожесточаваше, въпреки че възбуждаше любопитството му.

— Продължавай.

— В дъното е едно момиче.

— Хм.

Дийн реши, че нищо не може да развали пътуването му. Ако Гордън ще го притеснява, тогава трябва да го вижда по-рядко.

— Казва се Джуъл Хъдсън — продължи скръбният глас от леглото. — Струва ми се, че допреди година е била „непорочна“. Родена е в Ню Йорк, дете на бедно семейство. Сега родителите й са починали и тя живее с една своя стара леля. Срещнах я точно по времето, когато всички започнаха масово да се връщат от Франция. Какво друго ми оставаше, освен да приветствувам новодошлите и да ходя по гости с тях. Така започна всичко, Фил, само от това, че се радвах да видя приятелите си, а те се радваха да видят мене.

— Трябвало е да си по-разумен.

— Знам. — Гордън замълча и после продължи с безразличие: — Представяш ли си, Фил, сега съм изоставен от всички, а не мога да понасям да съм беден. Тогава се появи онова проклето момиче. За известно време тя май се влюби в мен и макар че нямах никакво намерение да се връзвам с нея, така се случи, че все попадах на нея. Можеш да се досетиш с какво трябваше да се занимавам при онези износители. Разбира се, винаги съм искал да рисувам; да илюстрирам списания, там човек може да натрупа пари.

— Защо не си рисувал тогава? Искаш ли да успееш, трябва да се запретнеш и да работиш — препоръча Дийн със студена педантичност.

— Опитах малко, но се получава някак грубо. Аз имам талант, Фил. Мога да рисувам, само че не знам точно как. Трябва да постъпя в рисувално училище, а ми липсват средства. И ето че преди седмица настъпи кризата. Бях стигнал до последния си долар, когато момичето започна да ме преследва. Иска пари. Твърди, че ако не ги получи, щяла да ми напакости.