Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– Защо? ... Да, смятам, сър.

– И кога ще бъдеш готов?

– Ами, нали разбирате, ще има схематично изложение... и много предварителни проучвания.

– Аз помислих, че вече си направил доста в тази насока.

Разговорът неочаквано се приближи към края си, когато Антъни се надигна, погледна часовника си и отбеляза, че следобед има среща с борсовия си посредник. Той бе имал намерението да остане няколко дни при дядо си, но беше уморен и раздразнен от грубото отношение и почти нямаше желание да понася недоловимото и престорено набожно насилване. "Ще дойда отново след няколко дни", каза си той.

Независимо от всичко именно на тази среща се дължеше фактът, че работата влезе като постоянна мисъл в живота му. През годината, която бе изминала оттогава, той бе изготвил няколко списъка на авторитети, дори бе опитал да измисли заглавията на някои глави и да раздели изследването си на периоди, но засега не съществуваше нито ред действително писание, нито пък имаше вероятност някога да се появи. Той не правеше нищо – и противно на официалната теория за писането, успяваше да се отклонява с най-общо съдържание.

Беше октомври 1913 година, в средата на една приятна седмица, изпълнена със слънчеви дни и шляене по улиците, а атмосферата бе толкова апатична, като че натежала от призрачно падащите листа. Беше приятно да се седи мързеливо пред отворения прозорец и да се довършва главата от "Йерихон". Бе приятно да се прозинеш към пет часа, да хвърлиш книгата на масата и тананикайки, да се отправиш по коридора към банята си.

– Към... теб... красива лейди – си пееше той, докато въртеше крановете, – аз... вдигам... своя взор... За... теб... красива лейди, сърцето... ми... ридае...

Извиси гласа си, за да надвика струята вода, която се изливаше във ваната, и като погледна към портрета на Хейзъл Доун на стената, постави въображаема цигулка под брадичката си и нежно я хвана, след което се поклони като пред публика. През затворените му устни се чу звук, който според смътните му представи наподобяваше свиренето на цигулка. След миг ръцете му спряха спираловидните си движения, насочиха се към ризата и започнаха да я разкопчават. Гол, той застана в атлетична поза, подобно на човека-тигър от плакатите, и с известно задоволство се заразглежда в огледалото, а после спря, за да докосне колебливо с крак водата във ваната. Затвори крана и след няколко предварителни изгрухтявания се плъзна вътре.

Щом привикна към температурата на водата, той се отпусна в състояние на лениво задоволство. Когато свършеше с банята си, щеше бавно да се облече и да се отправи по Пето Авеню към хотел "Риц", където имаше уговорена вечеря с двама от близките си приятели, Дик Керъмъл и Моури Ноубъл. След това двамата с Моури щяха да отидат на театър, а Керъмъл вероятно щеше да изприпка до къщи, за да работи върху книгата си, която скоро щеше да завърши.

Антъни се радваше, че той няма да работи върху своята книга. Идеята да седне и да извиква във въображението си не само думи, в които да облече мислите си, но и мисли, достойни да бъдат облечени – всичко това се оказваше непостижимо извън обсега на желанията му.

Излезе от банята и придаде блясък на външността си с дребнавото внимание на ваксаджия. После отиде до спалнята и подсвирвайки си някаква странна и неопределена мелодия и разхождайки се насам-натам, спокойно се закопча и нагласи. Извличаше максимална наслада от топлината на дебелия килим под нозете си.

Запали цигара, изхвърли клечката през отворената горна част на прозореца, после застина с цигарата на около пет сантиметра от полуотворената му уста. Очите му бяха вперени в бляскаво петно върху покрива на една къща надолу по улицата.

Беше някакво момиче в червено неглиже, вероятно копринено, което сушеше косата си на все още горещото следобедно слънце. Изсвирването на Антъни замря в неподвижния въздух на стаята; той пристъпи предпазливо към прозореца с внезапното впечатление, че тя е прекрасна. На каменния парапет имаше възглавница с цвета на дрехата ѝ и тя бе облегнала двете си ръце върху нея, взирайки се надолу към слънчевото дворче пред сутерена, под нивото на улицата, откъдето Антъни долови глъчката на играещи деца.

Той я наблюдава в продължение на няколко минути. Нещо в него се развълнува, нещо, което не можеше да бъде обяснено с топлия дъх на следобеда или пък с жизнерадостното въздействие на червения цвят. Все по-осезателно чувстваше, че момичето е прекрасно – а после изведнъж разбра: всичко се дължеше на разстоянието помежду им. То не беше рядкото и ценно разстояние между душите, но все пак бе разстояние, измеримо дори в сухоземни метри. Между тях бяха есенният въздух, покривите и неясните гласове. И въпреки това, за необяснима частица от секундата, разположена странно във времето, емоцията му по приличаше на преклонение, отколкото най-дълбоката целувка, която някога бе познал.