Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Беше се надявал да завари дядо си умрял, но телефонирайки от пристанището, бе научил, че Адам Печ е отново сравнително добре. На следващия ден той прикри разочарованието си и отиде в Теритаун. На пет мили от гарата таксито му навлезе в изящно подредена алея, която се промъкваше през същински лабиринт от стени и телени огради, охраняващи имението – това се дължеше на съществуващата обществена убеденост, че ако социалистите вземат властта, един от първите, когото биха убили, ще е старият Крос Печ.

Антъни бе закъснял и достопочтеният филантроп го очакваше сред стъклените стени на слънчевата гостна, където преглеждаше сутрешната преса за втори път. Неговият секретар, Едуард Шатълуърт – който преди духовното си възраждане бе комарджия, съдържател на пивница и, общо взето, негодник, – въведе Антъни в стаята, показвайки своя спасител и благодетел, сякаш представяше някакво съкровище с огромна стойност.

Те се ръкуваха със сериозен вид.

– Ужасно се радвам да чуя, че сте по-добре – каза Антъни.

Старият Печ, давайки си вид, като че за последен път бе видял внука си миналата седмица, извади часовника си.

– Влакът ли закъсня? – попита той кротко.

Беше раздразнен, че се бе наложило да чака Антъни. Той страдаше от илюзията, че през своята младост не само бе решавал личните си дела с изключителна коректност и бе отивал на всяка среща точно на минутата, но че и това бе пряката и основна причина за успеха му.

– Този месец влакът много закъснява – отбеляза той с нотка на смирено обвинение в гласа си, а после въздъхна дълбоко. – Седни.

Антъни изгледа дядо си с онова безмълвно удивление, което винаги съпътстваше гледката. Трудно му беше да повярва, че този немощен и неинтелигентен старец, притежава сила, равна на онази, без която могъщите мъже в републиката едва ли биха завладели Белите равнини. Това изглеждаше почти толкова невероятно, колкото и мисълта, че той някога е бил розово бебе.

Целите му седемдесет и пет години бяха служили като един вълшебен мях на живота – първата четвърт от века той го бе изпълвал с живот, а през последната го бе изсмукал обратно. Бузите му и гръдният му кош бяха хлътнали, а ръцете и краката му се бяха смалили. Животът тиранично го бе лишил от зъбите му, един по един, бе провесил малките му очи в тъмносинкави торбички, бе проредил косите му, на места бе сменил цвета от сиво до бяло, на други от розово в жълто – безсърдечно размествайки боите, подобно на дете, което си играе с палитра. После, през тялото и душата му, бе атакувал и ума му. Беше му изпратил нощни изпотявания, сълзи и безпочвени страхове. Беше разделил нормалното му състояние на доверчивост и подозрителност. От грубия материал на неговия ентусиазъм животът бе издялал десетки отстъпчиви, но капризни мании. Енергията му бе намаляла до лошия нрав на разглезено дете, а желанието му за власт бе заменено от нелеп момчешки копнеж за кътче на земята, където арфи щяха да свирят песента на песните.

След като предпазливо засегна въпроса за удоволствията, Антъни почувства, че от него се очаква да очертае в общи линии намеренията си – и почти веднага проблясването в погледа на стареца го предупреди да не подхваща, поне засега, въпроса за желанието си да живее в чужбина. Искаше му се Шатълуърт да прояви достатъчно тактичност и да напусне стаята – той ненавиждаше Шатълуърт, – но секретарят с леко иронично изражение се бе настанил на един люлеещ се стол и разпределяше между двамата Печ вниманието на помътнелите си очи.

– Сега, когато си тук, трябва да направиш нещо – каза тихо дядо му, – да извършиш нещо.

Антъни изчака и израза "да оставиш нещо след себе си, когато вече няма да те има". После отвърна:

– Мислих... струва ми се, че вероятно имам най-подходяща квалификация да пиша...

Адам Печ премигна, представяйки си поет с дълга коса и три любовници.

– ...историята – завърши Антъни.

– Да пишеш историята? Историята на какво? На Гражданската война? На Революцията?

– Защо? ... Не, сър. Историята на Средновековието.

В същия момент му хрумна и друга идея: за история на папите през Ренесанса, написана под формата на роман. Все пак той се радваше, че бе казал "Средновековието".

– На Средновековието? А защо не на собствената си страна? Нещо, с което си запознат?

– Ами, нали разбирате, толкова време живях в чужбина...

– Не знам защо трябва да пишеш за Средните векове. Ние дори ги наричахме "Тъмните векове". Никой не знае какво се е случило и никого не го интересува, освен че всичко е приключило. – Той продължи да говори още няколко минути за безполезността на подобна информация, споменавайки, естествено, и Испанската инквизиция, и "западането на манастирите". След което: – Мислиш ли, че ще успееш да свършиш някаква работа в Ню Йорк – и въобще смяташ ли да работиш нещо? – Последните думи бяха изречени с мек, почти недоловим цинизъм.