Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Този Честърфийлд от Пето Авеню се ожени на двадесет и две. Съпругата му се казваше Хенриета Лебрюн, известна в Бостън като "контраалта на обществото", и единственото дете от този съюз беше кръстено, по молба на дядо си, Антъни Комсток Печ. Когато отиде в Харвард, Комсток отпадна от името му, потъна в забвение и повече не се чу.

Младият Антъни имаше една снимка на майка си и баща си заедно – толкова я бе гледал през детството си, че тя почти бе придобила безличността на мебел, но всеки, който влезеше в спалнята му, я разглеждаше с интерес. На нея се виждаше денди от деветдесетте години на миналия век, слаб и красив, застанал до висока тъмнокоса дама с маншон и едва загатнат турнюр на роклята. Между тях стоеше момченце с дълги кестеняви къдри, облечено в кадифено костюмче а ла Лорд Фаунтлерой. Това беше Антъни на пет години, в годината, когато майка му умря.

Спомените му за Бостънския "контраалт на обществото" бяха доста мъгляви и музикални. Тя беше жена, която пееше, пееше, пееше в музикалния салон на къщата им на Уошингтън Скуеър – понякога бе заобиколена от гости, мъжете със скръстени ръце, подпрени безмълвно на облегалките на канапето, а жените сложили ръце в скута, като от време на време прошепваха по нещо на мъжете и винаги ръкопляскаха много оживено, издавайки гърлени звуци след всяко нейно изпълнение; тя често пееше и само на Антъни, на италиански или френски, или на някакъв странен и неразбираем диалект, на който според нея говорели негрите от Юга.

Спомените му за галантния Юлъсийс, първия мъж в Америка, който носеше обърнати ревери на сакото си, бяха доста по-ясни. След Хенриета Лебрюн Печ се бе "присъединил към друг хор", както овдовелият съпруг с дрезгав глас отбелязваше от време на време. Баща и син живееха в имението на дядото в Теритаун и Юлъсийс всеки ден идваше в детската стая на Антъни, където в продължение почти на час редеше приятни и сладникави думи. Той непрекъснато обещаваше на Антъни ловни и риболовни пътешествия и екскурзии до Атлантик Сити, "о, в най-скоро време", но никое от тях не се осъществи. Все пак предприеха едно пътуване. Когато Антъни беше на единадесет години, отидоха в чужбина, в Англия и Швейцария, и там, в най-хубавия хотел на Люцерн, баща му умря сред пот, пухтене и крясъци от задушаване. Обхванат от паника на отчаяние и ужас, Антъни бе върнат обратно в Америка, където потъна в неясна меланхолия, която така и не го напусна до края на живота му

Единадесетгодишен, той изпита ужаса от смъртта. Родителите му бяха починали в период от шест години, а и споменът за баба му бе избледнял тъй незабележимо, че чак след смъртта ѝ, за пръв път от женитбата ѝ, личността ѝ бе удържала неоспоримо превъзходство над собствената ѝ гостна. И тъй, за Антъни животът се превърна в борба срещу смъртта, която чакаше зад всеки ъгъл. Като отстъпка към хипохондричното си въображение той си бе създал навика да чете в леглото – това го успокояваше. Четеше, докато се умори, и често заспиваше, без да изгаси лампата.

До четиринадесетгодишна възраст любимото му развлечение бе колекцията му от марки – огромна и изключително пълна за едно момче, – за която дядо му нелепо вярваше, че му помага да обогати знанията си по география. Антъни поддържаше кореспонденция с половин дузина фирми "Марки и монети" и рядко се случваше пощата да не му донесе нови класьори или пакетчета с рекламни екземпляри – имаше някакво загадъчно очарование в това неуморимо да прехвърля придобивките си от един класьор в друг. Марките бяха най-голямото му щастие и той нервно се мръщеше на всеки, който го прекъсваше, докато се занимаваше с тях. Те поглъщаха месечните му пари, но той прекарваше цели нощи в размисли за техния разнообразен и пъстроцветен разкош.

На шестнадесетгодишна възраст момчето водеше затворен живот, беше мълчаливо, напълно различно от американците, изпитващо учтиво смущение от връстниците си. Двете предишни години бе прекарало в Европа с частен учител, който го убеди, че Харвард е онова, което му трябва, че ще му "отвори вратите", че това ще бъде несравним заряд, че ще го дари с безброй жертвоготовни и предани приятели. И той постъпи в Харвард – логиката не допускаше никакъв друг вариант.

Безразличен към обществената система, известно време живя усамотено в една стая в Бек Хол – слабо, тъмнокосо момче, средно на ръст, със свенлива и чувствителна уста. Издръжката му беше доста щедра. Положи основите на библиотеката си, като купи от един пътуващ антиквар първите издания на Суинбърн, Мередит и Харди, както и пожълтяло писмо, подписано от Кийтс, а по-късно откри, че са му взели удивително преувеличена сума. Превърна се в изящен денди, събра доста трогателна колекция от копринени пижами, извезани с брокат халати и вратовръзки, които бяха прекалено ярки, за да могат да бъдат носени. В тези великолепни сатенени одежди той се съзерцаваше пред огледалото в стаята си или пък лежеше проснат върху креслото до прозореца и гледаше към двора, смътно осъзнавайки онази вземаща дъха, непосредствена глъчка, към която като че ли никога нямаше да бъде съпричастен.